Разбира се! Беше го чувствал през цялото време. Удряй и бягай, удряй и бягай. Това бе искала Земята от него при Карис.
— Хайде! — извика той на зелената жена и й подаде ръка. Тя скочи на двайсет стъпки високо и се приземи до него. Габорн й подаде ръка и я издърпа на коня си.
— Насам! — извика той на хората си. И препусна.
За секунди целият ход на битката се беше променил. Десетки хиляди души бяха избягали от Карис, а други стотици хиляди все още не бяха излезли през градските порти, но тичаха с все сила.
Много се беше променило към добро.
Халите бягаха. Мълнии раздираха небето, а халите напускаха бойното поле. Заплахата за неговите хора изведнъж намаля.
Габорн профуча в галоп покрай две живи още чудовища и свърна на север, изпълнен със смътно удивление и с ужас — удивление заради спечелената тук победа и ужас от нарастващото чувство за лична опасност, което го връхлетя.
Земята не искаше от него да напада повече. Сега Земята му повеляваше да бяга колкото може по-бързо. И той препускаше — покрай хали и покрай човеци. Не беше нужен повече при Карис.
Премина през прашния облак, изхвърлен от световния червей, полузаслепен, докато не стигна пътя на север към портите на Стената на Барън.
Стената се беше превърнала в жалка развалина. Въпреки че по време на битката Габорн бе съсредоточил цялото си внимание на юг, трусовете бяха ударили и тук. Останалите тук-там части се бяха наклонили под опасни ъгли и скоро също щяха да се сринат.
Като по чудо, арката се държеше и когато подкара към нея, Габорн се обърна през рамо да погледне към Карис.
Повечето кули бяха рухнали, други горяха. Облаци прах изпълваха долината. Мъртви мъже и хали бяха осеяли равнината. Всяко късче земя беше обгоряло и съсипано. Всяко растение беше опърлено и унищожено. Огромната Черна кула в далечината се беше срутила и там беснееше пожар. Световният червей се беше прибрал в дупката на мястото на доскорошния Печат на опустошението. В небето святкаха стрели на мълнии и пронизваха облаците прах. Мръснокафява мъгла все още се стелеше по полето, понесла вонята на гнило и болест.
Никоя сцена на разруха, която можеше да си въобрази, не можеше да съперничи на това, което виждаха очите му сега.
Чародеят Бинесман го викаше и препускаше към него.
Габорн обаче изпитваше толкова отчаяна необходимост да избяга, че не посмя да го изчака.
И само с Джюрийм, Ерин и Селинор все още зад гърба му, препусна към арката.
— Милорд! — извика Пащук. — Ето го!
Радж Атън бързо бе събрал десетина Непобедими и им заповяда да му помогнат да намери Земния крал.
Радж Атън присви очи и се загледа през облаците прах; над главата му изтрещя гръмотевица. Вдигащият се прах се беше смесил с облаците; сега валеше кална лапавица. Той стоеше върху две мъртви хали и се взираше през мътилката натам, където му сочеше Пащук.
Никога не беше виждал лицето на Габорн. Някакво защитно заклинание правеше така, че всеки път, когато Радж Атън се опиташе да погледне момъка, той се оказваше или камък, или дърво, или нищо.
Сега се загледа в коня, който му сочеше Пащук. Колкото до Земния крал… да, Радж Атън виждаше коня му — непретенциозен дорест жребец, — но от самия Габорн нищо не можеше да различи, само някаква тъмнокожа жена, седнала, кой знае защо, зад седлото, и нещо като дъбов клон, който, изглежда, се беше закачил пред нея за него. Яздеше на север, с няколко рицари около нея. Чародеят Бинесман препускаше да ги догони.
— Къде смятате, че отива? — попита Маакет.
Беше странно, че Земния крал се оттегля толкова бързо, след като победата му тук изглеждаше сигурна. Блесна нова мълния и халите наоколо се пръснаха, останали без водачка и без цел.
— Все ми е едно къде отива — отвърна Радж Атън. — Ще го убия.
— Но… О, Велика светлина — каза Пащук. — Той ви е роднина… търси мир.
Радж Атън изгледа Пащук и разпозна лицето на врага.
Думи нямаше, за да опише гнева си. Габорн беше избегнал пратените от него убийци като малък, беше го изтласкал от Лонгмът с помощта на унизителна хитрина, откраднал му беше силарите. Габорн беше довел Сафира на смърт, обърнал я беше срещу него. А сега обръщаше и най-верните му съратници срещу него.
Той искаше мъст.