— Халите бягат — каза Радж Атън все едно, че говореше на малоумно дете. — Опасността отмина и сега можем спокойно да оставим примирието настрана.
— Може да е спечелена една битка, но не и войната — отговори Пащук.
— Какво те кара да мислиш, че халите ще се върнат? — подхвърли Радж Атън. — Няма как да знаем дали ще се върнат.
— О, Превелики — каза Пащук, — простете ми. Не искам да ви оскърбя, но той все пак е Земния крал. Той ви е Избрал.
— Аз също дойдох на север, за да спася човечеството — напомни му Радж Атън. — И аз мога да унищожавам хали.
И тогава чу предупреждението на Габорн в ума си: „Пази се!“
Пащук надигна бойния си чук и понечи да го размаха, но едва ли имаше повече от три-четири дара на метаболизъм.
Радж Атън избегна удара му и го удари по темето с железния си юмрук. Ударът пръсна черепа на Пащук и натика костите в мозъка му.
„Пази се!“ — отново го предупреди гласът на Габорн.
Радж Атън се извъртя. Двама Непобедими зад гърба му бяха извадили оръжия, решени на убийство. Той се счепка с тях; още двама се включиха в боя.
Но Радж Атън не беше глупак. Макар неговите Непобедими да изглеждаха възхитителни за един обикновен човек, той винаги си беше давал сметка, че някои може да се обърнат срещу него.
Справи се набързо с четиримата, като получи само няколко леки рани. Той имаше хиляди дарове на жизненост и раните се изцериха още преди да падне последният.
Той спря и погледна нащрек другите осем Непобедими, които го обкръжаваха. Блесна мълния, изтрещя гръм. Никой от осмината не се хвърли срещу него, но той все пак се замисли дали за всеки случай да не избие и тях.
Гласът на Габорн прокънтя в ума му: „В нозете ти лежат мъртви хора, хора, които съм Избрал. Собствената ти смърт дебне наблизо. За последен път — предлагам ти закрила и надежда…“
— Но аз не съм те Избрал! — изкрещя Радж Атън. Силата на Гласа му бе толкова голяма, че думите надмогнаха дори трясъка на гръмотевиците.
Габорн препускаше в галоп надалече от Карис и по лицето му се стичаха вадички пот. Около него едновременно закипяха хиляда малки битки. Сър Ленгли и Скалбейрн трепеха безмилостно хали и щурмуваха решително. Въпреки че много от чудовищата бягаха от Карис, не всички бяха уплашени.
Но Габорн ясно усещаше една напрегната битка, която бушуваше наблизо. Радж Атън стоеше обкръжен от своите Непобедими. Габорн си беше помислил, че всички те са в опасност, може би застрашени от някоя хала магесница.
Но предупреждавайки Радж Атън за опасността, той неволно бе помогнал за убийството на други хора.
Стъписан и уязвен, Габорн направи последен опит да го усмири. Но отказът на Радж Атън прокънтя над грохота на битките и тътена на гръмотевиците: „Но аз не съм те Избрал!“
Габорн не можеше да понесе вината си. Не можеше да позволи на Радж Атън, един от неговите Избрани, да избива мъже и жени. Отчаян, той не виждаше никакъв избор, освен да отвърне на удара.
Но при мисълта да се бие се побоя, че ще извърши кощунство. Земята му беше дала силата да Избира и да опази човечеството. Ако използваше силата си за всякаква друга цел, това можеше да предизвика наказанието на Земята.
Но ако унищожеше Радж Атън, щеше да опази хиляди други.
Почти видя в ума си положението: Радж Атън бе обкръжен от своите Непобедими. Те бяха видели как убива събратята им и в този момент се бяха напрегнали, готови за бой.
Мъжете бяха силни, несъмнено. Иначе Земята нямаше да му изпраща толкова настоятелен зов за опасността, надвиснала над Радж Атън.
Този път Габорн не предупреди Вълчия господар за надигащата се около него заплаха. Успя да надвие подтика да го предупреди, пребори се с него с огромно усилие. Беше болезнено.
И призова воините около Радж Атън. „Ударете сега!“
Радж Атън не чу предупреждение. Непобедимите около него се хвърлиха като един, тласнати от нечута команда.
Старият му приятел Чезуит, един от най-едрите и най-доверените му слуги, замахна и се опита да забие шипа на бойния си чук в шлема му.
Радж Атън се присви и едва избегна смъртта. Собственият му чук удари Чезуит по рамото, след това той измъкна дългата си кама.
Габорн усети заплахата, блеснала за миг около Непобедимите, на които бе заповядал да посекат Вълчия господар.
Но я почувства много смътно, сякаш земната сила в него беше току-що загасена свещ и сега единственото, което осветяваше стаята, бе искрицата, останала да тлее върху фитила.