— Или на мен! — зареваха други.
Йоме се постара да запази спокойствие.
— Любими, тук правиш грешка — каза тя на Габорн през стиснати зъби. — Остави им го.
Гняв кипна в жилите на Мирима. Беше видяла бащата на Габорн жив в Лонгмът, пет часа преди замъкът да падне, и той й бе отказал да я пусне в крепостта, защото знаеше, че по този начин може би ще спаси живота й. Беше го видяла мъртъв и студен, заедно с още хиляди воини, по-късно същата нощ.
Спомни си за Хоби Холоуел и за Вайът Ейбъл, и десетки още момчета от Банисфер, които загинаха в онази битка, и как селяците около къщата й бяха избити от съгледвачите на Радж Атън, когато армията му се опитваше да се промъкне през Дънуд. Дори съседката й, деветдесет и три годишната Ани Койли, която не можеше да се дотътри до града, за да спаси живота си, и нея бяха заклали.
Жената на самия Габорн беше лишена от обаяние, беше видяла как майка й умира от ръката на Радж Атън. Беше присъствала, когато баща й бе убит заради делата на Радж Атън, а армиите й бяха разбити.
А Габорн имаше дързостта да му прости.
И докато Мирима оглеждаше вкочанените лица на рицарите, разбра, че няма и един човек между тях, чийто живот да не е засегнат от злото, наречено Радж Атън. Всички те бяха загубили своите крале и кралици от неговите убийци, бяха видели приятели, братя или родители да загиват от неговата ръка.
Да си помисли, че Радж Атън ще живее още една минута, й се струваше непоносимо. Кръвта пееше в жилите й, настояваше за мъст.
— Така, както обичате мен — каза Габорн на своите лордове, — както обичате собствения си живот, моля всеки от вас да го пощади. Земята ми повелява да го оставя жив.
Мирима се взря в очите на Габорн. Всеки мускул по нея се беше напрегнал. Тя бръкна в колчана си и извади нова стрела. Първата, която беше изстреляла, все още стърчеше от коляното на Радж Атън — беше се надявала да улучи в гърдите това проклето копеле.
— Това е безсъвестно! — викна сър Хосуел. — Да го оставите жив е безсъвестно!
Другите зареваха в съгласие.
Но Габорн само вдигна ръка, молейки за тишина, и каза мрачно:
— Избрах Радж Атън в миг на отчаяние, а после се опитах да го убия. Заради моя грях, Земята се отдръпна. Силите ми са се смалили и може никога повече да не си ги възвърна. Зная само това, че заради света, съм длъжен да потисна гнева си. Никой тук не иска да го види мъртъв повече от мен.
Габорн потръпна от безсилен гняв и изрева отчаяно. Сръга с шпори жребеца си и препусна на юг към Карис, сякаш не вярваше повече на себе си, че може да стои тук и да остави Радж Атън жив.
Отдалечи се на половин миля, спря на билото на хълма, сред изпепелената земя, и погледна назад.
— Хайде! — извика Габорн. — Махайте се оттам!
Листа на трепетлика изшепнаха зад Мирима във вечерния вятър. Тревата зашумя. Тя стисна зъби и зачака.
Бинесман се смъкна от коня си, докосна зелената жена по рамото и прошепна:
— Хайде. Да го оставим засега.
Вайлдът се изправи, макар че никой друг не помръдна. Рицарите седяха вкочанени на конете си, стиснали оръжията. Мирима чуваше тежкия дъх на гнева им, надушваше тежката им пот.
Радж Атън се надигна и издърпа стрелата от коляното си. Вайлдът беше скъсал връхното му палто и така беше раздрал бронята му, че тя приличаше на дрипа.
Вълчият господар изгледа благородниците, царствен и властен дори и сега. Вдиша хрипливо, сякаш имаше нещо разкъсано вътре.
— Ако аз бях Земния крал — промълви той, — нямаше да съм толкова жалък дребосък.
— Разбира се, че не, братовчеде — каза Йоме, — защото ти толкова държиш да се покажеш по-велик от всеки друг, че щеше да си много по-голям — и много по-жалък от него.
После обърна гръб на омразния Радж Атън и заговори на лордовете.
— Хайде. Да си вървим. — И пое към Габорн. Другите един по един подкараха след нея, отначало бавно, но после забързаха, защото ги беше страх да останат сами с Радж Атън.
Мирима обаче остана, решена да напусне последна, да не покаже страх. Сър Хосуел остана зад нея, Бинесман с вайлда също.
След като и те се махнаха, Мирима прикова Радж Атън с гневния си поглед. Седнал все така на земята, той вдигна очи към нея и я изгледа с насмешка.
— Ще съм ви благодарна, ако ми върнете стрелата — каза Мирима и кимна към ръката на Радж Атън. Искаше да му даде да разбере, че тъкмо тя го е пронизала — не че беше кой знае какво.