Но Йоме се съмняваше, че Палдейн ще може да спре армиите на Радж Атън. Можеше само да се надява, че Палдейн донякъде ще задържи Вълчия господар, докато кралете на Севера успеят да обединят армиите си. Габорн беше разпратил вестоносци из цял Роуфхейвън с молба за помощ.
И все пак не беше изпратил хора от Хиърдън да помогнат на Палдейн.
— Защо? — попита го Йоме. — Защо не искаш да спреш Радж Атън? Не си длъжен да го направиш сам. Тук се събират много хора, лордове от цял Хиърдън. Разполагаш с мъже, които могат да се бият, лордовете на Хиърдън горят от нетърпение да отмъстят! Аз самата ще се бия! Колебая се дали да те попитам, но да не би да се боиш от него?
Габорн поклати глава и я погледна, сякаш се надяваше да го разбере.
— Не се боя от него. Но нещо ме сдържа. Има нещо… Усещам го толкова дълбоко… а не мога да го изразя добре. Навярно изобщо не мога да го изразя. Но… Аз съм Земния крал и съм длъжен да спася семе от човечеството през тъмното време, което иде. Не чувствам народа на Индопал като свои врагове. Не мога да им навредя и няма драговолно да унищожавам мъже и жени. Не и след като се боя, че истинските ми врагове са халите.
— Нашият враг е Радж Атън — каза Йоме. — Той е не по-малко лош от хала.
— Така е — призна Габорн. — Но помисли за следното: на всеки четиристотин живи мъже и жени ние имаме само по един подсилен войник, само по един защитник, способен да спре една хала. И ако този единствен защитник умре, тогава е възможно заради неговата смърт да загинат четиристотин души.
Мисълта беше ужасяваща, а и самата Йоме не се беше занимавала почти с нищо друго, освен със сметки през последните седем дни, когато започна да обмисля сложността на проблема. Колко воини можеше да загуби Габорн в сраженията с Радж Атън? Дали само един от тях не беше твърде много?
Габорн много пъти й беше намеквал, че мисли точно така. С четиридесетте хиляди силара, които баща му беше пленил при Лонгмът, Габорн можеше да подсили четири хиляди воини. Броят беше десет пъти повече от това, с което бе разполагал бащата на Йоме. Но и това щеше да е нищожна сила в сравнение с броя, който можеше да изкара Радж Атън на бойното поле.
А освен това трябваше да се справи и със самия Вълчи господар. Самият Радж Атън притежаваше хиляди дарове. Габорн беше говорил, че ще използва силарите, за да се изравни с Радж Атън, за да може да се срази с Вълчия господар мъж срещу мъж.
Но ако го направеше, ако изцедеше даровете дори от неколкостотин души, това можеше да се окаже неоправдано прахосничество. Той не знаеше дали изобщо ще може някога отново да придобие силари. Джюрийм го беше предупредил, че мините с кръвен метал в Картиш са изтощени. Тези четиридесет хиляди силара бяха най-доброто оръжие на Габорн срещу халите.
Изведнъж Йоме се сети за нещо, което й се беше изплъзвало.
— Почакай, да не би да ми казваш, че не искаш да убиеш Атън? — До този момент си беше мислила, че Габорн просто ще остане тук в Хиърдън, ще се крие зад закрилящите го граници на Дънуд и ще остави на сенките на своите предци да го защитават от Радж Атън. Но Габорн изглеждаше нервен, в него се долавяше някаква напрегнатост, гледаше я и говореше някак умолително, за да разбере, че изпитва необходимост да й каже нещо, което тя не би искала да чуе.
Габорн я погледна с крайчеца на окото си, сякаш не смееше да се обърне с лице към нея.
— Трябва да ме разбереш, обич моя… хората на Индопал не са мои врагове. Земята ме е направила свой крал и Индопал също е мое владение. Трябва да спася онези, които мога. Народът на Индопал също има нужда от закрилник.
— Не можеш да отидеш в Индопал — каза Йоме. — Не можеш и да си помислиш такова нещо. Хората на Радж Атън ще те убият. Освен това си нужен тук.
— Съгласен съм — каза Габорн. — Но Радж Атън има най-могъщата армия на света и е най-могъщият Владетел на руни. Ако се бия с него, всички ще бъдем унищожени. Ако го пренебрегна, това, разбира се, ще се окаже гибелно за мен. Ако се опитам да му избягам, той ще ме хване. Виждам само една възможност…
— Да не искаш да ми кажеш, че смяташ да използваш силите си, за да го Избереш? След всичко, което той направи? — Йоме не можа да сдържи потреса и гнева си.
— Надявам се да уредя мир с него — призна Габорн и тя разбра по тона му, че решението е окончателно. — Обсъдих тази възможност с Джюрийм.