— Ти си всичко — отвърна Габорн. — Не разбираш ли? Това тук не е моето легло или твоето легло. Това е нашето легло. — Посочи себе си. — Това не е моето тяло или твоето тяло, това е нашето тяло. Твоята съдба е моя съдба, и моята съдба е твоя. Не искам между нас да има стени. Ако има, значи не сме истински венчани. Не сме истински едно.
Йоме кимна. Разбираше го. Беше виждала семейни двойки, виждала беше как споделят толкова много неща, стават толкова близки, че дори започват да възприемат един от друг най-странните навици и възгледи.
Копнееше за такъв съюз.
— Мислиш се за много мъдър — каза тя, — като ми цитираш забранени учения. Но и аз съм чувала нещо от Стаята на сънищата. В Къщата на Разбирането, в Стаята на сънищата, казват, че човек се ражда с плач. Плаче на майка си за гърдата й. Плаче, когато падне. Плаче за топлина и обич. И докато расте, се учи да различава желанията си. „Искам да ям!“, плаче той. „Искам топлина! Искам да се съмне!“ А когато майката утешава детето си, нейните думи са само плач: „Искам радост за теб.“
— Докато се учим да говорим, всички наши твърдения са само по-точно определени плачове — продължи тя. — Вслушвай се във всяка яка дума, която ти изговаря човек, и ще се научиш да чуваш молбите, вложени във всичко, което той иска да изрази: „Искам обич.“ „Искам утеха.“ „Искам свобода.“
Йоме помълча, за да въздействат думите й по-силно, и в тази дълбока и внезапна тишина усети, че изцяло е привлякла вниманието му.
И тогава каза молбата си:
— Габорн, не се предавай пред Радж Атън. Ако ме обичаш… ако обичаш своя живот и живота на народа си… никога не се предавай пред злото.
— Стига да имам избор — каза Габорн, най-после вслушал се в здравия разум.
Тя бутна книгата на пода, хвана Габорн за брадичката, целуна го и го притегли към себе си на леглото.
След около два часа стражите по стените на замъка се развикаха удивено и почнаха да сочат река Вий, която лъкатушеше през полята. В горното си течение реката беше станала червена, червена като кръв.
Кървавият поток носеше минералната миризма на мед и сяра. Беше само кал и тиня, достатъчно гъста, за да задръсти хрилете на рибите и да ги задуши.
Габорн и магьосникът отидоха да видят какво става. Бинесман нагази до колене, загреба шепа вода, опита я и се намръщи.
— Кал, дълбоко от земята.
— Как е излязла в реката? — удиви се Габорн. Миризмата на омърсената вода беше неприятна.
— Вий — каза Бинесман — извира дълбоко изпод земята. Калта идва оттам.
— Може ли да го е причинил земетръс? — попита Габорн.
— Да, разместване на земята може да го причини — каза Бинесман. — Но се боя, че не е това. Руините, където убихме халата магесница, са близо до изворите. Мисля, че халите ровят там тунел. Май не сме ги избили всички.
Толкова много лордове се бяха струпали около замъка за отпразнуването на Хостенфест, че не беше трудно бързо да се съберат достойни мъже и да препуснат на трийсет мили нагоре в планините. След шест часа, в ранния следобед, петстотин храбри воини стигнаха до древните руини на мътните. Водеха ги Габорн и Бинесман.
Руините изглеждаха досущ като предната нощ, когато Бинесман, Габорн и Боренсон бяха дошли тук. Корените на един грамаден дъб скриваха входа. Мъжете запалиха факли и започнаха да се спускат по древното полуразрушено стълбище. Земята бе напоена със силна минерална миризма. Габорн усети, че миризмата се е променила от предния ден.
Входът към древния град на мътните бе съвършен полукръг. Камъните на стените бяха огромни и всеки беше съвършено издялан и наместен така, че макар и след хиляди години зидарията бе все още здрава.
Още в началото имаше хиляди тунели и камери, къщи и дюкяни, някога обитавани от мътните. Сега всичко бе обрасло със странната подземна флора на Долния свят — тъмноръждиво мъжко ухо и гъбеста растителност, плътно прилепнала по стените. Мястото беше прочистено от артефакти на мътните още преди векове и сега бе обиталище на светещи тритони, слепи раци и други чудновати обитатели на Долния свят.
Не бяха слезли и на половин миля надолу, когато стълбището изведнъж прекъсна.
Пътят напред беше отрязан. Там, където стълбите трябваше да продължат надолу, много и много мили, чак до Идименско море, минаваше огромен тунел.
Бинесман пристъпи до последното стъпало, но камъкът изпращя и поддаде под краката му и той отстъпи назад. Вдигна фенера си и погледна надолу.