Отворът на тунела бе огромен кръг с ширина поне двеста разкрача и беше прокопан през твърда пръст и каменни отломки. Дъното беше мешавица от тиня и камъни. Никое човешко същество не можеше да е прокопало този проход. Както и никоя хала, впрочем.
Бинесман зяпна и поглади брадата си. После вдигна един камък и го хвърли надолу.
— Тъй. Усетих аз, че мърда нещо под краката ми — каза той. — Земята я боли.
Точно в този момент някакво ято дребни твари прелетя през черния тунел под тях — същества от Долния свят, които не можеха да понасят дневна светлина. Нададоха болезнени пискливи звуци и се скриха по-далече от светлината на фенерите.
Боренсон изнервено попита:
— Какво е могло да изрови такъв тунел?
— Само едно нещо — отвърна Бинесман. — Въпреки че моят бестиарий на Долния свят го описва като същество, видяно досега само от един човек, поради което го определя като легендарно същество. Такъв проход може да бъде прокопан единствено от хъджмот, световен червей.
Халите
— Небесен ездач Ейвран — каза зверомайсторът Бранд. — Ела.
Ейвран се обърна да го погледне в сумрачната предутринна светлина, предпазливо и без да бърза. В огромната сенчеста зала на гнездото на грааците усещаше къде е Бранд повече по звука на стъпките му, отколкото го виждаше. Хранеше няколко млади граака и не смееше да извърне очи от влечугите. Грааците се извисяваха на цели четиринайсет стъпки и лесно можеха да глътнат наведнъж дете като нея. Въпреки че я обожаваха, а тя ги хранеше, откакто бяха пробили с нокти кожестите обвивки на яйцата си, хапеха, когато са гладни. Понякога се опитваха да дръпнат месо от ръката й с някой от дългите нокти на крилете. Ейвран не искаше да изгуби ръката си, както се бе случило с Бранд преди време.
„Небесен ездач — помисли тя. — Нарече ме небесен ездач, а не «зверогледач».“ На девет години Ейвран беше твърде тежка за небесен ездач. Не й разрешаваха да лети вече втора година.
Бранд стоеше на прага на гнездото и смътната утринна светлина го очертаваше като в ореол. На колана му с въже беше вързано агнешки бут, примамка за грааците. Той примижа и погали сивата си брада с лявата си ръка.
Тя се зачуди дали не е прекалил снощи с младото вино, дали не е забравил колко е голяма.
— Дали сте…
— Сигурен? Да — изпръхтя Бранд. Думите му бяха отсечени, напрегнати. Тя изведнъж забеляза, че старият зверомайстор трепери. — И трябва да побързаме. — Той се обърна и тръгна нагоре към гнездата.
Заизкачваха се по стъпалата, изсечени в камъка, към леговището на горния етаж. Гнездата тук воняха силно. По-старите грааци имаха миризма не по-различна от змийската и след стотици години обитаване тя се беше просмукала в камъните. Ейвран отдавна беше почнала да харесва тази миризма, също както за някои хора разправяха, че им харесва миризмата на конска пот или на кучета.
Стълбите водеха към просторно помещение с един-единствен тесен проход, изсечен на източния склон на хълма. На смътната светлина Ейвран забеляза, че залата е празна. Грааците бяха излезли за сутрешния си лов. Прохладното есенно време обикновено ги правеше нетърпеливи и гладни.
Ейвран излезе с Бранд на площадката за кацане. Той постоя малко, свали агнешкия бут от колана си и се увери, че е стегнат здраво между сухожилието и костта на ставата. После се изправи и размаха тромаво примамката.
— Кожоврат! — извика Бранд. — Кожоврат!
Граакът беше обучен да се отзовава на името си. Агнешкото щеше да послужи като награда за послушанието на чудовището, когато дойдеше.
Ейвран се загледа в утринното небе. Влечугото не се виждаше. Кожоврат беше стар, звяр с много жизненост, но бавен на летеж. Напоследък рядко го използваха за езда. От миналото лято беше започнал да ловува все по-надалече из полята.
На запад се издигаха планините Хест, чиито стръмни върхове бяха покрити от навалелия снощи сняг. На планинския склон под гнездото на грааците се издигаше цитаделата Хейбърд — пет каменни кули, чиито стени се протягаха от двете страни на тесен проход, водещ към планините. В замъка тичаха и викаха хора. Някои все още носеха факли. Гласовете им звучаха смътно и далечно. Жени и деца се качваха по фургоните — бързаха да избягат.
Ейвран разбра, че става нещо ужасно.
— Какво става?
Бранд пусна на пода агнешкия бут, сякаш се беше уморил да го размахва, и я погледна.