— Преди малко пристигна щитоносец от хълмовете Мореншир. Снощи в планините Алкаир е избухнал вулкан и е изхвърлил прах. След него идат хали. Ездачът смята, че между тях има поне осемдесет хиляди оръженоски, поне хиляда по-малки магесници и поне една зла магесница. Над тях летят облаци мухи и затъмняват небесата. Трябва да занесеш вестта на херцог Палдейн в Карис.
Ейвран се помъчи да разбере следствията от току-що казаното от Бранд. Мореншир беше област в най-западната част на Мистария, там, където се съединяваха планините Хест и Алкаир. Тукашната цитадела Хейбърд, най-близкото укрепление, беше стара и яка. Служеше като убежище за пътници през планините, а войниците от местния гарнизон пазеха планинските пътеки чисти от разбойници, хали и други зли твари. Но крепостта нямаше да устои на сила като описаната от Бранд. Халите щяха да пометат стените й за час и нямаше да взимат пленници.
Херцог Палдейн беше кралският стратег. Ако изобщо някой бе в състояние да победи халите, това беше Палдейн. Но Палдейн беше твърде зает. Воините на Радж Атън бяха разрушили и завзели няколко замъка по границите и населението бягаше.
— Господарят смята, че избухването на вулкана е изхвърлило халите от леговищата им — продължи Бранд. — Това се е случвало веднъж, по времето на дядо ми. Вулканът е запълнил леговищата им с лава и чудовищата се побегнали. Но това изригване ще донесе по-големи беди от тогавашното. Халите се въдят безогледно по ония хълмове вече от дълго време. — Той поглади мустаците си.
— А вие? — попита го Ейвран. — Вие какво ще правите?
— Ти за мен не бери грижа — каза Бранд. — С една ръка ще ги оправя, ако трябва. — Размаха чукана на дясната си ръка и се разсмя на собствената си шега.
Но тя прочете страха в очите му.
— Тъй че не бери грижа за мен, а вземи стария Кожоврат — каза Бранд. — Но ще трябва да летиш без седло, храна и вода — за да смъкнеш от тежестта.
— Ами Деруин? — попита Ейвран. — Не трябва ли той да отнесе съобщението на херцог Палдейн? — Деруин беше по-малък. На петгодишна възраст той беше официалният небесен ездач на цитаделата Хейбърд.
— Него го пратих снощи по друга задача — отвърна Бранд и се загледа на юг, търсейки с очи звяра. После измърмори с горчивина: — Глупавият ни господар: да праща небесни ездачи да носят писма до любовницата му.
Ейвран знаеше това. Преди години самата тя често беше носила писма и рози от лорд Хейбърд до лейди Четъм в Ароушир. В замяна дамата пращаше свои писъмца с кичурчета от косата си или парфюмирана носна кърпичка. Лорд Хейбърд явно вярваше, че може да скрие изневярата си по-лесно, като използва за пратеници деца, вместо някой от по-възрастните си войници.
Плодородните низини на изток бяха загърнати в утринна мъгла, която се превърна в тъмно злато, щом я докоснаха първите слънчеви лъчи. Тук-там от мъглата се издигаше по някой зелен хълм, като смарагдов остров. Ейвран се загледа за някакъв признак от граака. Кожоврат щеше да е там, да търси нещо бавно и тлъсто, което да може да изяде.
— Кога трябва да се върнат грааците? — попита Ейвран.
— До два часа — отвърна Бранд. — Най-много.
Нямаше време за стягане на отбрана. Ако лорд Хейбърд потърсеше помощ от най-близките укрепления, щеше да е нужен цял ден, дори рицарите да яздеха подсилени коне. Тя се зачуди колко дълго ще удържат мъжете тук.
Бранд сви ръка пред устата си и извика отново. Ейвран видя в далечината откроилото се над мъглата светлокафяво крилато петънце, светнало на утринната светлина — Кожоврат се бе отзовал на призива.
— Кожоврат е стар — рече Бранд. — Ще трябва да спираш често, за да отдъхва.
Ейвран кимна.
— Лети над горите на север, после свий през ридовете на планините Брейс. Само двеста и четирийсет мили е — не е далече. До довечера можеш да стигнеш Карис.
— Почивките няма ли да ме забавят? — попита Ейвран. — Може би трябва да летя, без да спирам.
— Така е по-безопасно — каза Бранд. — Няма нужда да убиваш животното с бързане.
Какво ли имаше предвид? Разбира се, че трябваше да бърза… а смъртта на граака й беше нищо в сравнение със смъртта на толкова хора.
И веднага разбра истината. Цитаделата Хейбърд беше изолирана. Каквото и да направеше тя, беше без значение. Никаква помощ не можеше да дойде навреме. Лорд Хейбърд вероятно вече беше пратил вестоносци, яхнали подсилени коне. А конете щяха да постигнат по-добро време от нея. Върховата й скорост беше четиридесет мили в час, а да лети на север по това време на годината… сигурно щеше да й се наложи да се бори с насрещни ветрове. На бърз кон с дарове на метаболизъм, сила и жизненост, човек лесно можеше да взима по осемдесет мили в час.