— Скрий се тогава — помоли го Ейвран. Бранд беше всичко за нея — баща, брат, приятел. Тя си нямаше семейство. Баща й беше умрял в битка с хали още преди да се роди, а майка й издъхна след падане още когато Ейвран съвсем мъничка… падна от един стол, докато палеше фенер в цитаделата на господаря. Ейвран я видя как пада, но така и не можа да възприеме, че човек може толкова лесно да умре от едно падане. Самата тя беше падала от петнайсет стъпки височина неведнъж, когато влечугото й я мяташе от гърба си при кацане, но изобщо не беше пострадала.
— Обещавам — каза Бранд.
Тя се вгледа в очите му, за да се опита да разбере дали не я лъже. Но хич не я биваше във виждането зад очите на хората. Какво наистина мислеха другите, какво имаха предвид, за нея винаги си оставаше невъобразима загадка.
Затова трябваше да се задоволи само с надеждата, че Бранд ще се скрие, ще избяга или все ще се спаси по някакъв начин.
Бранд я гледаше. После очите му изведнъж се съсредоточиха на нещо зад нея и той затаи дъх.
Тя се обърна. И изведнъж ги видя на един далечен хълм над клисурата — халите, плъпнали напред на шестте си крака. На сутрешната светлина бръчкавите им кожи изглеждаха светлосиви и от толкова далече беше трудно човек да види по колко руни са дамгосани по тях. Виждаха се ножовете им, бляскащи под лъчите на слънцето, както и огнените им прътове. Отдалече шестокраките същества приличаха просто на някакви странни насекоми, изпълзели изпод някой камък. Но Ейвран знаеше, че всяко от тези зли създания е три пъти по-тежко от човек.
Зад тях летеше тъмен облак грий, стекли се на безчетни ята. Грий бяха по-малки от прилепите и малко по-големи от майския бръмбар. Понякога излитаха от пещерите. Ейвран никога не беше виждала толкова много — чак затъмняваха небето.
— Тръгвай веднага! — викна Бранд. При скоростта, с която тичаха, халите щяха да се стекат до стените след пет минути.
— Нагоре — извика Ейвран.
Граакът се засили и скочи от стръмнината. Когато летящият гущер започна да пропада, Ейвран за миг изпита замайване, после погледна назъбените канари на стотици стъпки надолу.
За миг забрави за халите. Много млади небесни ездачи бяха падали върху тези скали през вековете. Ейвран беше видяла как предната година падна малката Килис, чула беше смъртния писък на момиченцето. Сега за един безкраен миг изпита страх, че Кожоврат няма да може да понесе тежестта й и че ще отнесе и двамата към смъртта.
Но крилете на граака уловиха въздушното течение и тя се понесе нагоре.
Обърна се назад. Бранд й помаха с ръка от скалистата площадка и слънцето озари лицето му. После, без да трепне, тръгна към горните помещения.
На Ейвран й се стори, че планината сякаш го глътна. Почти се изкуси да покръжи малко над града, да види какво ще донесе идването на халите, но знаеше, че не иска такива спомени да я измъчват до края на живота й.
Затова с леки боцвания с пети Ейвран подкара Кожоврат на север, над гъстата мъгла, проблясваща като морски вълни, и отри от очите си горчивите сълзи.
Мечи истории
— Та тогава синът ти хвърля копието по дъртия глиган — кискаше се барон Пол, — и нали се мисли за много точен стрелец, бие право между очите. Обаче дъртият глиган трябва да е имал череп дебел като на кралския шут, щото копието се тресна в черепа и се строши, само одраска звяра!
Барон Пол се усмихна на спомена, а Роланд се загледа напред. Все още бяха на половин ден път от Карис, яздеха бавно в следобеда, оставили конете да си поемат дъх.
— Та дъртият му нерез се побърква, смъква си зурлата, заорава в земята и по бивните му се стича кръв. Нали ги знаеш глиганите в Дънуд, високи са като коне и с рунтава козина като на як. А синът ти, нали беше само на тринайсет, вижда, че глиганът се кани да напада, но не му стига ум да направи каквото прави един истински мъж.
— А то е? — попита Роланд. Никога не беше ходил на лов за глигани в Дънуд.
— Ами, обръщаш коня и бягаш! — ревна барон Пол. — Ама не, синът ти си седи и гледа звяра, конят му трябва да е бил чудна мишена, и не се съмнявам, че до тоя момент вече си е подмокрил гащите.
— А оня ми ти дърт глиган напада и удря коня му точно под корема с една хубава забивка отдолу, тъй че изкарва червата на коня, а сина ти го хвърля на четири стъпки във въздуха — продължи барон Пол. — И та както казах вече, това става един час след като сме загубили хрътките и сме отпрашили да ги търсим. Е, чуваме ги да джавкат някъде по хълмовете, нали. А синът ти друсва от коня и куцук-куцук — тръгва да бяга. Добре, ама глиганът го вижда, нали, и синът ти така драсна, че кълна се в Силите, като го видях, помислих, че аха-аха и ще хвръкне!