— Мисля, че щеше и да ги убие. Но мечките го видяха, че иде, и заскачаха първи. Тъй че глиганът като видя мечки да падат като круши от дървото, реши да се откаже от сина ти и да се махне, да си потърси някъде жълъди вместо да… — Барон Пол се изкиска на спомена.
— И тогава най-напред разбрах, че младият Боренсон един ден ще стане капитан на кралската гвардия — продължи барон Пол. — Ако не се убие. А може би и двете.
— И двете ли? — Роланд погледна барон Пол в лицето. Мъжът беше огромен, триста фунта тлъстини, целият покрит с черни като нощта косми. Но лицето му беше замислено.
— Мъжете, които стават капитани на кралската гвардия, рядко се задържат дълго на поста си. Знаеш ли, че семейството на крал Ордън беше нападано от убийци три пъти през последните осем години?
Три нападения за осем години изглеждаше доста. Роланд не беше чувал за нищо подобно в новата история. Когато отдаде дара си на метаболизъм в служба на краля, не си беше и представял, че може да се събуди в толкова тъмни времена. А то — кралят му мъртъв, и цялото кралство Мистария нападнато от нашественици.
— Не знаех — каза Роланд. Беше проспал двайсет години и не беше имал възможност да следи новата история. Зачуди се дали Ордън не бе имал някакви местни неприятности — съседи, които може да са искали смъртта му. — Кой е пращал убийците?
— Как кой? Радж Атън, разбира се — каза барон Пол. — Така и не можахме да го докажем, но винаги сме го подозирали.
— Трябвало е да пратите някой убиец да очисти него — отвърна Роланд, кипнал от праведен гняв.
— А, пращахме ние. Не един, а дузини. Заедно с всички кралства на Роуфхейвън, пращали сме стотици, ако не и хиляди. Опитвали сме да убием и него, и наследниците му, да пометем Посветителите му и съюзниците му. А и свободните рицари си хабяха силите. Проклятие, това, в което сме се замесили, не ти е някой дребен граничен сблъсък.
Беше смайващо, че един Вълчи господар е могъл да отбие толкова много атаки и пак да остане толкова могъщ, колкото се мълвеше, че е Радж Атън.
Но доказателствата за това се виждаха навсякъде. През целия следобед срещаха бягащи от север селяци. Мъже и жени, теглещи коли, натоварени с вързопи с дрехи, малко храна и някои по-ценни вещи от домакинството. Виждаха следи и от наскорошни придвижвания на войски — воините на Мистария, тръгнали на север за битка.
Роланд се умълча.
— Охо — промърмори барон Пол. — Я да видим какво става тук?
Завиха и погледнаха надолу по склона. На пътя пред тях беше паднал един кон. Счупен крак, както изглежда. Животното беше вдигнало глава, озърташе се немощно, а ездачът му беше заклещен отдолу. Мъжът носеше униформа на кралски вестоносец — кожен шлем, зелен плащ и тъмносин елек с извезания на гърдите зелен рицар.
Вестоносецът ги беше подминал няма и преди един час, като им викна да се отдръпнат от пътя му. Сега горкият не помръдваше.
Роланд и барон Пол тръгнаха към него. Ниският участък от пътя се беше разкалял от дъждовете преди два дни — е, не толкова кален, че да го забележиш веднага — но Роланд забеляза къде конят се е подхлъзнал на завоя — явно беше изкълчил крак и беше паднал. Язденето на подсилен кон — с три дара на метаболизъм — беше опасно нещо. Кон, опитал се да вземе завой с шейсет мили в час, можеше да обърка крачка или да се натресе в някое дърво.
Вестоносецът явно беше мъртъв. Главата му се беше изкривила под грозен ъгъл, очите му се бяха изцъклили. Около изплезения му език танцуваха мухи.
Роланд скочи и измъкна пакета със съобщения изпод туниката на убития — дълга кесия за свитъци от боядисана в зелено кожа. Конят вдигна очи към него и изцвили от болка. Роланд рядко беше чувал такъв звук от кон.
— Дай му малко милост на животното — каза барон Пол.
Роланд извади късия си меч и когато конят извърна глава, му нанесе смъртния удар.
После отвори торбата, измъкна свитъка и го огледа. Не знаеше да чете, нито да пише повече от няколко думи, но мислеше, че ще може да разпознае печата на восъка. Оказа се непознат.
— Ще го отворим — каза барон Пол. — Най-малкото трябва да разберем къде е трябвало да стигне.
Роланд счупи восъчния печат, разгърна свитъка и видя, че съобщението е надраскано набързо. Позна някои от думите, но колкото и да се взираше, не можа да разбере какви са останалите.