— Чети де, мътните да те вземат! — ревна му Пол.
Роланд стисна зъби. Не беше глупак, но не беше и грамотен. Хвърли писмото на барон Пол.
— Не мога да чета.
— О, извинявай. — Барон Пол взе свитъка. Като че ли го прочете с един поглед.
— Сили милостиви! — изрева той. — Цитаделата Хейбърд е завзета призори от хали… били са хиляди. Пращат вест до Карис!
— Съмнявам се, че херцог Палдейн много ще се зарадва, като чуе още лоши новини — каза Роланд.
Барон Пол прехапа устна замислен. Погледна на юг, после на север, явно загрижен по кой път да хванат.
— Палдейн е роднина на краля, брат на дядо му — обясни той, сякаш Роланд можеше да го е забравил през последните двайсет години. — Сега управлява като регент вместо краля. Но ако е под обсада при Карис, което изглежда вероятно, ще може да направи адски малко с тия хали. Някой трябва да отнесе тази вест на юг в Дворовете на прилива, до съветниците, както и до краля.
— Не вярвам да са пратили само един ездач — каза Роланд.
— Дано.
Роланд понечи да се качи на коня си, но барон Пол се окашля гръмко и кимна към мъртвия вестоносец.
— Я му прибери кесията. Няма защо да я оставяме на мародерите.
Роланд изпита погнуса, че трябва да обере един мъртвец, но барон Пол беше прав. Ако не вземеха кесията на нещастника, следващият по пътя щеше да го направи. Освен това, щом щеше да носи кралско писмо, трябваше да получи и заплата на вестоносец.
Сряза кесията. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Човекът сигурно си носеше спестеното от целия си живот.
Роланд поклати глава. За втори път през тази седмица се оказваше собственик на малко състояние. Зачуди се дали това няма да излезе знак, че тази война ще мине добре за него.
После скочи на коня си и извика на барон Пол:
— Ще те надбягам!
Препуснаха като буря. Конят на барон Пол беше по-бърз, но Роланд знаеше, че животното на дебелака ще се измори по-скоро.
На един хълм на десетина мили северно от мястото, където Роланд и барон Пол бяха намерили мъртвия вестоносец, далекогледецът Акулар се бе загнездил в дебелите клони на висок бял дъб. Подпря глава на един от клоните и загледа двамата мъже, препускащи на север по разкаляния път в ранния следобед.
Разбра, че не са селяци, побягнали от предстоящата битка при Карис. Нито пък бяха войници, препускащи на бран.
Не приличаха и на кралски вестоносци, защото не носеха полагащите се ливреи. Но Акулар се зачуди…
Хората му бяха убили няколко вестоносци през последната седмица, като разчистваха телата им от пътя. Може би кралските вестоносци бяха станали по-хитри и пътуваха предрешени?
Акулар имаше пет дара на зрение. Макар и от толкова мили, можеше да различи лицата им и изписаната на тях решителност. По-младият — плещест мъж на тънкокрак кон — носеше на кръста си кожена торба за съобщения. Другият, дебелият, беше добре въоръжен.
Да, кралските вестоносци бяха станали по-хитри. Вече яздеха без кралските цветове, а този водеше със себе си рицар, който да го пази.
Акулар изсвири на бивака под дървото. Хората му бяха на привършване. Тази седмица беше загубил трима убийци. Но извика на младежа, Майстор от Братството на мълчаливите.
— Бесахан, двама конници! Носят съобщение. — И посочи към пътя, въпреки че убиецът долу нямаше да може да види през дърветата. — Яздят бързо към Карис. Трябва да ги убиеш.
— Няма да стигнат Карис — увери го Бесахан, скочи на подсиления си кон и смъкна мръснокафявата качулка над лицето си. С едната ръка се пресегна зад седлото, за да се увери, че роговият му лък е здраво вързан над дисагите.
После пришпори коня и препусна надолу по планинския склон.
Между дребните лордове
— Ето така, сега е по-добре — каза сър Хосуел. Мирима изгледа как стрелата й описа дъга и улучи мишената от осемдесет разкрача. Заби се на една стъпка под точката, където искаше, но за трети път поред улучваше червения платнен кръг, окачен на купата слама, и беше горда.
— Добре, милейди — похвали я сър Хосуел. — Сега ако го направите това десет хиляди пъти, ще ви стане вътрешен навик. Научете се да стреляте от това разстояние, после от по-далече и още по-далече. Скоро ще започнете да стреляте по усет, а не с главата и ръцете.
— Ще трябва да вдигна прицела — отбеляза тя. Мисълта, че ще трябва да стреля още десет хиляди пъти, я попритесни. Пръстите и ръцете й вече бяха изтръпнали от усилието. — Този изстрел не би спрял един Непобедим.