Габорн погледна през рамо и се увери, че неговият Дни и Бинесман са останали на конете си.
Започна да се прокрадва напред.
Но изпитваше нервност, по-голяма от обичайните ловни тръпки. Изпитваше някакво мрачно предчувствие. Между многото новооткрити сили, с които го беше дарила Земята, Габорн можеше да долавя опасността, дебнеща хората, които беше „избрал“.
Само преди седмица беше усетил как смъртта се прокрадва към баща му, но не можеше да я спре. Предната нощ обаче същото това обсебващо чувство му бе помогнало да избегне погрома, когато халите им устроиха засада в Долния свят.
Сега усещаше опасност, но някак смътно, отдалечено. Дебнеше го смърт, също толкова сигурно, колкото той самият дебнеше зайците.
Единственият недостатък на тази новооткрита сила бе в това, че не можеше да различи източника на опасността. Можеше да е всичко: някой побъркан васал или пък скрил се в храстите глиган.
Но Габорн подозираше, че е Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, човекът, който беше убил баща му.
Ездачи на подсилени коне бяха донесли от Мистария вестта, че в родината на Габорн войските на Радж Атън са взели с хитрост три замъка точно преди Хостенфест.
Неговият роднина херцог Палдейн беше свикал войски, за да се справи с проблема. Палдейн беше стар владетел, майстор стратег с няколко дара на ум. Бащата на Габорн бе разчитал на него безрезервно и често го беше изпращал на кампании, за да залови престъпници или да усмири непокорни васали. Заради успехите му, някои го наричаха „Ловеца“, а други — „Хрътката“. В цял Роуфхейвън се бояха от него. Ако някой можеше да се сравни по ум с Радж Атън, то това беше Палдейн. И разбира се, Радж Атън не можеше да насочи войските си на север и да рискува да срещне духовете на Дънуд.
И все пак Габорн беше сигурен, че надвисва опасност. Той застъпва предпазливо по засъхналата кал, тихо като призрак.
Но когато стигна завоя, зайците ги нямаше. Той долови шумолене край пътя, но бяха само мишки, щъкащи под сухата шума.
Остана за миг неподвижен, зачуден какво става. „Ех, Земя — обърна се той мислено към Силата, на която служеше. — Не може ли поне някой елен да ми пратиш от гората?“
Но никакъв глас не му отвърна. Както винаги.
След няколко мига Бинесман и Дни дойдоха по пътя в тръс. Дни държеше юздите на коня на Габорн.
— Зайците днес са боязливи, изглежда — каза Бинесман. И лукаво се подсмихна, сякаш доволен. Утринната светлина подчертаваше бръчките по лицето на чародея и открояваше ръждивите петна по халата му. Преди седмица Бинесман беше отдал част от живота си, за да призове вайлд — крепко в земните си сили създание. Дотогава косата на Бинесман беше кафява, а халатът му — със зеления цвят на летен лист. Сега халатът беше сменил цвета си, а на Габорн му се струваше, че само за няколко дни чародеят се е състарил с десетилетия. Още по-лошото беше, че вайлдът, който се бе опитал да призове от земното лоно, беше изчезнал.
— Да, боязливи са — измърмори с подозрение Габорн. Като Земен пазител Бинесман се стремеше да служи вярно на земята и твърдеше, че го е грижа толкова за мишките и змиите, колкото и за човечеството. Габорн се зачуди дали чародеят не е предупредил зайците с някакво свое заклинание, или просто с едно махване на ръката. — Повече от боязливи, бих казал. — Метна се отново на седлото, но задържа лъка си опънат и стрелата на тетивата. Вече бяха близо до града, но все още можеше да види някой елен край пътя, някой грамаден стар самец с рога колкото две разперени ръце, слязъл от планините да похрупа сладки ябълки от градината на някой фермер, преди да умре.
Хвърли поглед към Бинесман. На устните му все още беше изписана тайнствена усмивка, но трудно можеше да се разбере дали е лукава, или тревожна.
— Радваш се, че изтървах зайците, нали? — подхвърли Габорн.
— Нямаше да сте доволен с тях, милорд — каза Бинесман. — Баща ми беше ханджия. Той често казваше: „Човек, който го човърка отвътре, никога не е доволен.“
— Тоест?
— Избирайте си плячката, милорд — отвърна Бинесман. — Щом сте тръгнали на лов за хали, глупаво е да тичате подир зайци. Кучетата си нямаше да пуснете по тях. Вие също не бива да го правите.
— Аха — каза Габорн, зачуден дали чародеят няма предвид нещо повече от това, което казва.