Гората огласяха весели викове. Победата беше пълна. Победи човекът…
Така в онази страшна утрин хайката уби вълчицата-майка и плени шестте невръстни вълчета. Петте раззеха по селото другите ловци. Калю запази за себе си само едно — мъжко, яко и упорито, — първото, което беше измъкнал от леговището. Отначало го държаха затворено денем и нощем в стария празен обор. Калю прояви рядка любов към малкия пленник. Носеше му само мляко в плитък съд, учеше го да приема храна. Милваше го често и отвръщаше с гърлест смях на недоволствата му дори и когато вълчето се опитваше да забие зъби в дланта му.
— Ще опитомееш! Ще опитомееш, Вълчо, не се гневи! Няма я вече гората. Наш си. Трай, и тук не е лошо…
Но вълчето като че ли разбираше думите му и търсеше случай да покаже яда си. Щом свършваше обеда, то се откъсваше от ръцете му и свряло глава между предните си крака, бързаше да се скрие в най-тъмния ъгъл.
Понякога Калю го изваждаше вън, оставяше го посред двора и се забавляваше с него:
— Хайде сега, Вълчо, поразходи се, поразгледай се! Тук ти е вече царството.
Но вълчето стоеше разкрачено на дългите си яки крака и мигаше смешно с уморени от слънцето очи. Понякога то тръгваше нанякъде неопределено. Тогава изведнъж настъпваше оживление по целия двор. Първи настръхваха кучетата. Особено Каракачанът — той би го разкъсал, ако Калю не го бранеше. Пуйките се разбягваха с вик, щом го забелязваха, че приближава към тях. Гъските кряскаха, а гъсоците съскаха към него, изпълнени с яд и ужас. Една вечер ненадейно го нападна млада отелена крава, насмалко да го дигне на рогата си. Вълчето отскочи и овреме се прикри между Калювите крака. Сякаш разбра, че само той му е закрилник. Овчарят го грабна радостно на ръце, издигна го и прикрепи на гърдите си.
— Е, дивако, разбра ли сега кой ти е най-верен приятел? Мирувай вече.
И вълчето наистина разбра. То издигна глава, дъхна топъл дъх в лицето на овчаря и като дете свря глава под мишницата му. Овчарят притисна топла буза до ушите му, положи го долу и пристъпи — вълчето тръгна покорно и доверчиво по стъпките му.
От този ден между човека и звяра беше сключена мълчалива и неразделна дружба.
През онази година есента настъпи рано. От север през планината се спуснаха ветрове, посрещнаха ги други от изток, не по-малко студени, гората бързо пожълтя, отлетяха птиците на юг, сви се в полето посърналият добитък. Стадата изкарваха на паша само денем, а нощуваха в село, из кошарите.
Калю отваряше всяка утрин вратата на агъла и стадото само̀ се насочваше към полето, през широката порта. Той тръгваше бавно след овцете, полюляван на късите си крака, метнал дряновица през рамо, с провесен на нея клашник. Кучетата го следваха сами, най-напред Каракачанът, зад него по-малките, а в самите крака на овчаря — вълчето. Сега Калю извеждаше и него. Овцете му попривикнаха, също и по-младите псета. Само Каракачан още го гледаше накриво и се зъбеше. Но вълчето рядко отстъпваше от овчаря: следеше го по петите като сянка, накъдето и да тръгне. Вървеше полека, с наведена към земята глава, мълчаливо и безучастно към всичко наоколо.
Понякога Калю се шегуше с него, но вълчето го гледаше с уморен и тъжен поглед. Тогава овчарят бръкваше в дълбоката си чанта, отчупваше голям комат недопечен царевичен хляб, с какъвто хранеха кучетата, и му го подхвърляше. Вълчето го изгълтваше лакомо. Впрочем, то търпеше вечен глад. Постната храна не го засищаше. А Калю отбягваше да му дава месо, от страх да не озверее.
Далече бяха онези блажени утрини, когато грижливата майка хвърляше в устата му сдъвканите наполовина късове топло живо месо.
Но вечер като че ли изведнъж снагата му прострелваше тайнствен ток. То обтягаше яките си крака, вдигаше глава, наостряше уши с впит в мрачевината поглед. Вълнуваше го всеки звук, всяко потрепване на вейките. Понякога тичаше напред, душеше неспокойно земята и въздуха и като че не чуваше сърдития зов на овчаря.
— Подивява! — думаше Калю отчаян. — Пощурява, щом падне мрак. Ала трайте — ще опитомее…
Настъпи зимата. Стадата се прибраха в село и по цели дни лежаха в кошарите. По онова време най-важното в един двор беше кошарата — агълът, както я наричаха. В задната част на широкия двор се обграждаше с плет открито място. По цялото продължение на северната страна съзиждаха ниска стряха, покрита със слама и отворена към агъла. През топлите нощи овцете спяха под открито небе. Но при дъжд, при зимните виелици те се струпваха под стряхата и дочакваха утрото будни. Отвън, на разни места около оградата, изплитаха ниски кучешки колиби. Всяко куче имаше своя колиба, свой войнишки пост. Овчарят обхождаше през нощта и тежко̀ му, ако някое не беше в колибата си.