— Да, да го убия като куче. Да отмъстя за двете му жертви и за още колко други. Имаше късмет, че ти беше там…
— Ами сега? — Студ ме пронизваше чак до костите. — Не отивай там — рекох трескаво. — Той разбра. Предупреден е. Ще затвори вратата с четирите ключалки, ще сложи лоста и ще дебне през шпионката. Има снайпер, който винаги е зареден.
— А — каза той усмихнат, — стига да искам, знам как да се захвана с тая работа. Само че… — и вместо да продължи, той попита: — Баща ти те обича, нали?
— Сигурно, по някакъв свой начин — разсеян или страстен, в зависимост от дните. Но, общо взето, да, мисля, че ме обичаше.
— А ти?
Нещо така ми тежеше в гърдите, че трябваше да направя усилие, за да поема въздух.
— Казах ти, че аз също.
— Е, тогава…
— До тази сутрин — уточних мрачно. — Докато го видях как се моли. Сега всичко е свършено.
— Не го ли обичаш вече?
— Не. — И поклатих глава отрицателно. — Не — повторих по-високо. — Не го мразя, а нещо още по-лошо. Аз го… — Търсех безуспешно думата, с която да изразя това ново чувство. Презрение беше все още слаба дума. Отвращение? Ужас? Имаше нещо такова, но не посмях да произнеса думата.
— Слушай — подзе той.
— Зная какво ще кажеш.
— Не съжаляваш ли? — настоя той неспокоен. — Наистина ли не съжаляваш?
— Наистина не. Никога няма да се върна там. Никога.
Лицето му се проясни. Стори ми се дори почти щастлив в меланхолията си.
— Това си бях пожелал, на това се надявах — продължи той тихо. — Има по-висша присъда за човека от смъртта: едно дете, което избягва и го осъжда.
„Може би“ — помислих си аз. Представих си баща ми и новия му живот насаме със сестра му. О, той сигурно ще се утеши. Пък и дали бях само негова дъщеря? Изоставена в продължение на единайсет години… После ме беше прибрал. По каква ли причина? Заради алиби или от угризения? Под носа ми той е водел трудно съществование. Дали не е трябвало и аз, както Жюлиен, да желая отмъщение за смъртта на майка си и може би за смъртта на един непознат баща? Зъб за зъб, око за око?
Гледах брат си, с когото щях да живея известно време. Погледът му беше ясен. Не съглеждах вече в него мрачния блясък на отмъщението, нито ледения на съдника. Обземаше ме някаква умиротворена кротост. Стори ми се, че бъдещето ми се усмихва. А може би и на него — аз щях да излича следите от тъгата по това хубаво, сериозно лице.
Донесоха ни ордьовъра. Нахвърлихме му се с настървение.