В стаята имаше още две същества.
— Тези въпроси — продължи старейшината — трябва да се обсъдят. Да се обсъдят. Разбира се, никой от нас не оспорва истинността на появата на самия Таламеин…
Старейте измърмориха дежурното „Да бъде“.
— Това, което ни затруднява, е тъкмо необходимостта да се обсъдят тези прояви. Необходимостта да ги оценим, както в тяхната истинност, така и съобразно с Истината на Пламъка. Защото тези въпроси може да отнемат доста време за обсъждане, а междувременно какво ще стане със светските дела?
— Ние, събраните тук, сме стареите — продължи сивобрадият. — Мъже на мълчанието и мисълта. Но вие трябва да разберете, че извън този храм и тези стени има същества и светове, за които е нужно да помислим. За управлението им. А — мисля, че говоря от името на своите колеги — ние не се чувстваме способни да се справим с тази задача. Приемам следователно, че може би вие… — Гласът на сивобрадия деликатно заглъхна.
— Не — отсече Стен. — Аз съм само един прост войник. Аз ще продължа по своя път, ще си търся съдбата.
— Но вие сте прав — продължи той, като сам се учуди откъде успя да намери в себе си тази гладкост и реши, че е изкарал твърде дълго сред духовни лица, лицемери и благородници — в това, че народът на Таламеин ще се нуждае от закрила и помощ.
— Това ще бъде моят дар за вас. — И той се обърна към другите две същества в залата.
— Първата личност ще осигури честно управление и ще пази народа ви от заплаха от нашествие.
Филипс се усмихна.
— А това друго същество ще се оправя с потребностите на търговията, размяната и, най-важното, ще се споразумява с онези същества, които могат да поискат от вас продоволствие и възможност за преминаване.
Одо изпръхтя.
Стен вдигна медальона, който му беше дал Теодомир преди няколко месеца, когато го направи Воин на Таламеин.
— Аз съм войник, както казах. Но вероятно, когато ме направиха Носач на Пламъка, съм получил дара да надниквам малко в бъдещето. И ще ви кажа какво виждам.
— Виждам две неща: чужденци, които ще дойдат в купа Лупус. Пътници. Хора, които ще търсят някакво странно вещество, отвъд тези светове. Виждам, че вашият дълг е да им давате подслон и да им покажете със своя пример мира, който Таламеин може да донесе… И виждам още едно нещо: Матиас, вярно, избра пътя на леда, на студа и на плътта. Но някак чувствам, че в последните си мигове той постигна онова, с което са били дарявани малцина. Със своите слова от балкона той наистина се превърна в онова, към което се стремеше — превъплъщение на Таламеин.
Стен сведе глава, изчака пет секунди, обърна се и закрачи към изхода. Имаше адска нужда от шегите на Алекс, от Бет, по по-интересни причини, и от поне пет чаши чист спирт.
Тоя бизнес със спасението беше много изморителен и от него човек ожадняваше.
Глава 76
— Не, Махони — измърка Вечният император, — не желая да чета целия фиш. Искам да помисля над това, което току-що ми каза.
— Да, сър — отговори Махони с грижливо неутрален глас.
— Бъдете така добър да стоите мирно, докато преглеждам това, полковник.
— Слушам, сър.
— Вашият екип от „Богомолка“ и този млад лейтенант…
— Стен, сър.
— Стен. Да. Значи той успя, с шепа наемници, да събори цяла религиозна диктатура, да убеди нейните фанатици да ходят да си сеят и жънат каквото там си сеят и жънат, и да уреди нещата така, че да се отнасят добре с моите миньори?
— Да, сър.
— Прав ли съм, дотук?
— Прав сте, сър.
— Възхитително — продължи Императорът. — Повишете го в капитан. Дайте му един-два медала. Това е заповед.
— Слушам, сър.
— Сега, остава да обмислим само неговото решение на цялата тази бъркотия. Връчил е военните и политическите дела на целия този вонящ звезден куп в ръцете на наемник. Прав ли съм?
— Тъй вярно, сър.
— Жена, доколкото разбрах, която е дезертирала от Имперската гвардия, застрашена от военен съд, след като е откраднала продоволствения склад на цял дивизион и го е разпродала на черния пазар. Някоя си сержант Филипс. Продължавам ли да съм прав?
— Тъй вярно, ваше величество.
— Разбира се, че съм прав. А дипломатическата, интрасистемната, галактическата и меркантилната страна на операцията е връчена на един нехуманоид?
— Тъй вярно, сър.
— Нехуманоид, който прилича на неандерталец — не ме гледай тъпо, Махони, а иди в Имперския природонаучен музей да видиш как изглежда — и произлиза от раса на космически плячкаджии. Някой си Одо?
— Тъй вярно, сър.
— Искам този Стен на шиш — тихо каза Императорът. — Искам да бъде разжалван от капитан… повиших го в капитан, нали?