Стегна се за предстоящия скок и замах, докато воинът търчеше към него. Малко преди сблъсъка воинът превъртя копието си, след което изведнъж… изчезна.
Стен инстинктивно залегна и се превъртя. И точно докато се претъркаляше, видя най-невероятното нещо — воинът го беше прескочил в овчарски скок. Рееше се като гигантска чапла над него… кацна… претърколи се и се изсмя — всичко заедно.
Стен направи задно салто. И още веднъж, и още веднъж, като побъркан цирков акробат, отскачайки всеки път на над два метра височина.
Стоп!
Предно двойно салто, мушкане под копието, замах с ножа напред и надолу.
И ето че воинът спря като закован, безпомощен, зяпнал половината от копието в ръцете си. Стен го изрита, стараейки се да вложи цялата си тежест, чу как дъхът на воина излезе от гърдите му — и след това вече го беше яхнал. С притиснали раменете му колене. И ножа — на гърлото му. Поколеба се, после каза:
— /Ари!шаа!
И допря ножа до кожата.
Воинът го изгледа. Последва дълга, бавна усмивка.
— По дяволите! Печелиш!
Ако се беше възползвал от потреса на Стен, щеше да го убие на място.
Глава 4
— Готин, я дай насам кратуната!
— Ще му удариш ли още едно?
— Да ме съсирят дано! Не съм ли обрязан? Трябва ли да чакам като жена, кога мине старейшината?
— Загрях. Ще му удариш ли още едно?
Айда отпи яка глътка от кратуната, оригна се и я подаде на Акау/лей. Жестът не беше от най-лесните, защото седяха един срещу друг от двете страни на огъня, на метър и половина разстояние. Но Акау/лей, доскорошният противник на Стен, само се пресегна, хлъцна, отпи и изпръхтя.
Стен изпита възхищение към него. Когато си висок три метра, наред с другите предимства имаш и адски дълъг обхват в пиячката. Като стана дума за обхват, Стен дръпна кратуната от новия си стар авер Акау/лей, удари яка глътка, подаде кратуната на съседа и загледа с насълзени очи сцената.
Преди да се напие Стен беше научил няколко неща. Най-напред, спечелените му с толкова мъка нови приятели се оказаха едно от многото племена на тази планета. Наричаха се стра!бо. Което в превод означаваше „Езерните хора“. Стен си спомни подигравателния смях над откритието на Док и потръпна.
Празненството след двубоя се вихреше в племенната зала на Стра!бо — помещение с размерите на склад. Кръглата „сграда“ беше направена от един огромен храст. Доколкото Айда можа да прецени, храстът си беше едно-единствено хилядогодишно растение. С поколенията външната му обиколка се беше разраснала до сегашните си гигантски размери, докато вътрешната част бе умирала и оставяла голо пространство — грамадно плешиво петно. Стра!бо трябваше само да поддържат покрива от чимове и по този начин да си осигурят племенната зала за пирове.
Мястото беше тъпкано с пируващи стра!бо. Мъжкари и самки се напиваха здраво с резлива (но силно алкохолна) ечемичена бира и се надлъгваха колко велики воини са.
Акау/лей сръга Стен в ребрата и му подаде грамадна делва, от която се вдигаше гнусна миризма. Стен я взе, надигна я към устата си и за малко да се задави. Делвата беше пълна с някакво сивкаворозово вещество, в което плуваха и бълбукаха големи пипереночервени бучки.
— Питието на живота — каза му окуражително Акау/лей.
Стен съжали живота си и черния си дроб и отпи. Мирисът и вкусът го шибнаха като ядрена ракета.
— Благодаря — изпъшка Стен и подаде делвата на Док, който го гледаше с умолителни очи.
За миг Стен почти изпита съчувствие. Но си спомни подигравателния смях и се ухили на Док.
— Божествено е!
Док сви рамене и отпи. И се случи нещо забележително: за пръв път, откакто се бяха срещнали, Стен видя как Док засия. Сияние, незасенчено от мъка и горест. И Док отпи отново. Нем!ли, главатарят на стра!бо, трябваше почти да издърпа делвата от ръцете му, за да се наслади и той на „питието на живота“.
— Ква е тая гадост? — прошепна Стен.
— Кръв и мляко — отвърна Док с невиждано задоволство. И млясна.
— Ти си… смапсолютно… тоест… абсолютично… Да ме съсирят дано! Ти си прав. Божествено е.
Док се оригна, дръпна отново делвата от домакина си Нем!ли и изгълта гнусната смес.
Стен онемя от благоговение. Док се напи. От кръвта. Но после загря. Като едно от най-съвършените месоядни в еволюцията, Док се намираше в касапския си рай. Кръвта го удряше като чист алкохол.
— Ти… кво се шмееш бе, мръссен чо… чо… човеко?
Док изгледа Стен заканително, после се обърна към Нем!ли, потупа го по коляното с лапичката си и изфъфли:
— З-знаеш ли. К-като ф-форма на ж-живот не сте чак толкоз лоши. Я ми подай пак тая делва.