След което тласна двата двигателни лоста до края.
Странно, но двата двигателя „Юкава“ запалиха едновременно и „Турнмаа“ макар и с мъка се надигна и се понесе към космоса.
Долу шепа воини на стра!бо се взираха към небесата. Бяха заровили мъртвите си, бяха ги почели с пиршества, животът продължаваше.
ВТОРА КНИГА
ГВАРДИЯ
Глава 7
Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.
Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.
— Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.
Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.
Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.
Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.
Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.
Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.
Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.
Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.
— Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.
Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.
И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.
В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.
— Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.
Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.
Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.
Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.
Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.
Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.
Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.
А после ревът на реката прокънтя в ушите му, той мина през бодливите храсти, спря и се загледа надолу към въдичаря.
Гледката си я биваше. Мъжът държеше пръта вдигнат високо нагоре. Сьомгата се мяташе в кипналата вода около коленете на рибаря.
— Ах, защо нямах още една ръка… ела тук, скапана рибо.
Проблемът бе в това, че рибата не се побираше в мрежата, която рибарят държеше в другата си ръка. Ругатните на рибаря смразиха още повече хладния въздух; той пусна кепчето да увисне от каишката на кръста му, издърпа от задния си джоб нещо, което според Махони забележително приличаше на шанцова лопатка, и плесна рибата по главата.
Сьомгата изпляска с опашка и се отпусна.
— Така ти се пада — каза доволно въдичарят. — Един свещеник да чуе последната ти дума.