Глава 17
Храмът беше осветен с мъждиви факли. Тъмни сенки и лъскаво злато. Хиляда млади янски гласове се извисяваха в ленивото монотонно бойно заклинание, старо цели поколения. Процесията на хилядата кадети се движеше с бавни, отмерени крачки през храма. Кадетите бяха облечени в абаносовочерни униформи с бели ширити.
В челото на процесията се намираше цветната стража, понесла две златни статуи. Едната беше на Таламеин. Другата беше на Ингилд, мъжа, когото янците наричаха „Истинския пророк“. Матиас и неговият баща, Теодомир, го наричаха с много други имена. „Истински“ и „пророк“ не бяха между тях.
Процесията беше в чест на янската Самера: Времето за убийство. В историята на Звезден куп Лупус това било отмъстителен рейд на малка група янци. Ударили една от малките луни около Санктус, която предпазвала планетата-столица от потенциално големи вълнения, и изклали всички. След това не могли да се измъкнат и зачакали неизбежното наказание от Санктус. Когато то дошло, не оцелял нито един янец. Кървава историческа отметка, с която янците страшно се гордееха.
Процесията мина през храма, покрай огромните статуи на янски воини и флаговете на много планети, които янците бяха обърнали в „правата вяра“ или унищожили. Храмът беше светая светих на янците.
Кадетите излязоха от храма и след като премина и последната редица, грамадните метални врати се хлъзнаха в жлебовете и се затвориха. След това кадетите тръгнаха в бавен марш по един коридор, толкова огромен, че през лятото влагата предизвикваше кондензиран „дъжд“ в не по-малко огромната трапезария.
В трапезарията цветната стража продължи с маршова стъпка по главния проход към огромната сцена и подиума, където чакаха почетният гост в черна униформа и военният факултет на училището.
Редиците започнаха да се пръскат и затъкаха черно-бели нишки по дългите проходи между масите, подредени за хилядата млади мъже, които скоро щяха да се включат в корпуса на яничарите.
След като цветната стража пристъпи пред сцената, генерал Кърия — почетният гост — и стотината членове на факултета станаха. От стената зад тях се чу пронизително шумолене и двадесетметровото знаме се спусна. Беше черно, със златен факел.
Генерал Кърия вдигна ръка и викна:
— Да бъде!
Цветната стража се поклони, обърна се кръгом и започна бавния си марш обратно към храма. Където щяха да поставят статуите на местата им и после тихо да се влеят в празненството.
Генерал Суитан Кърия презираше самоизтъкването. Освен сребърните пагони и тънката сребърна нишка на левия му ръкав, никакви други знаци не показваха, че той е предводителят на яничарите. В молитвите си той често си припомняше редовете от една от сутрите на Таламеин: „О, човече, от сан и битие ти гордост не търси, а цялата я събери в Славата, която е Таламеин, че само там е праведната гордост, а не в жалката суета.“
Кърия преди всичко представляваше нагледно доказателство, че дори в условията на сурова теократична диктатура е възможно един простак да се изкатери до върха. Стига само да има определени качества. В случая с Кърия тези качества включваха абсолютна преданост на Вярата на Таламеин, добра физика, липса на загриженост за собствената безопасност и тотална безскрупулност.
За пръв път Кърия се беше отличил като подофицер, когато един янски кораб бе спрял някакъв малък космически съд. Вероятно изгубил се търговски кораб, по-вероятно — контрабандитски.
Командирът на Кърия сигурно щеше да се задоволи само с избиването на целия му екипаж за назидание. Но докато издаде заповедите, абордажното отделение на Кърия изкла екипажа до крак и после, за да се предпазят от обвинения в мародерство, гръмнаха кораба.
Чак толкова фанатизъм не можеше да не донесе на жадния за кариера Кърия заслужена награда — моментално преместване на един външен патрул, много близо до „границите“ на Ингилдовия участък от купа, преместване, направено вероятно с надеждата, че Кърия скоро ще се превърне в легенда в чуждата територия. Най-добре — в посмъртна легенда.
Но късметът, изглежда, избира шантавите и въпреки голямото усърдие на янските врагове Кърия оцеляваше, макар да обитаваше тяло, приличащо на произведение на някоя недоучена шивачка, упражнявала се по него поне няколко месеца.
В своето издигане Кърия успя да сплоти група млади янски офицери, всички точно толкова фанатични и амбициозни, като него самия.
По едно време Кърия стигна до Първи адютант на покойния генерал на янците, който една вечер му призна, че се борел с известно… влечение… към един от ординарците си. Докато свърши признанието, нещастникът издъхна — парадният кортик на Кърия се заби в гърдите му.