— И още нещо — добави генералът. — Не бих те съветвал да прекаляваш със стимулантите преди обръщението си.
Ингилд потръпна, но кимна.
Кърия отново се усмихна с хладната си усмивка, изпъчи се и отдаде чест. Последвана от поклон. Подигравателен поклон.
— Яните чакат следващите ви повели, о, Пазителю на Пламъка.
Обърна кръгом и излезе с маршова стъпка. Ингилд се загледа след него с омраза.
Миг след това стражите влязоха пак.
Глава 20
Дори новоусвоените звездни купове, заселени от дисиденти, фанатици и прочие измет и осакатени от две враждуващи религии, могат да имат своя малък рай.
Такъв представляваше Небта, светският вариант на Санктус. Силовата база на Паррал.
Небтаните контролираха главния търговски трафик, което означаваше: всичко, което бхорите не можеха да изкрънкат, да прекарат контрабанда или пред което да замижат.
Небта беше много богат и много красив свят, свят, в който дори бедните бяха богати — поне в сравнение с останалите обитаеми планети в купа Лупус.
Океаните на Небта бяха леко солени, а малката й луна осигуряваше нежни приливи. Планетата се къпеше в постоянен умерен климат и повечето от малките й континенти бяха разположени в умерено климатичната зона.
Грозните, но неизбежни складове, площадки за кацане и брокерски къщи бяха благоразумно разположени на големия екваториален, приличащ на пустиня главен континент.
Богаташите на Небта предпочитаха именията си, лукса и леността пред реалностите на търговията. Стен се зачуди колко ли време ще е нужно на Айда, за да стане собственик на цялата планета, ако беше тук.
Държавното управление на Небта се основаваше на силата. Всеки богат търговец разполагаше с личната си армия и обикновено се ограничаваше в пределите на собствения си укрепен град и укрепено имение.
Небта се „управляваше“ от съвет на тези търговци, съвет, който беше принуден с цената на подкупи, увещания или заплахи да се подчинява на Паррал още преди много години.
В укрепените градове живееха чиновници, транспортни специалисти, банкери и други такива. Земеделците живееха извън градовете и стояха, по взаимно съгласие, извън постоянните политически сплетни на търговците.
Собственото укрепено имение на Паррал всъщност включваше многобройни имения, покриващи над двеста и петдесет квадратни километра ръчно фризирана паркова земя. След много сумтене Паррал беше приютил Стен и неговите наемници в едно от тези имения — проснало се във всички посоки чудовищно здание, което наемниците с удоволствие превръщаха в нещо средно между казарма и бардак.
След смайващия удар срещу янската Цитадела, поставил началото на войната, Паррал бе решил, че е редно да се устрои бал с маски.
Бяха поканени най-добрите; най-красивите и най-умните мъже и жени от висшето общество на Небта.
Плюс, с лека неохота, почетните гости. Това не означаваше всичките наемници, тази част от списъка на гостите се свеждаше само до полковник Стен, неговите преки подчинени Филипс и Восберх, и, по настояване на Стен — Алекс. И, по настояване на Кършайн — самия Кършайн.
Стен и Алекс бяха решили, че бранителската стръв на чудовището отива твърде далеч. Не знаеха дали и как да обяснят на Кършайн, че не всяко празненство задължително трябва да свършва със сълзи или с побоища.
Макар че, призна си Стен, докато петимата се качваха по витото стълбище на главната резиденция на Паррал, покрай твърде многото сурови и неумолими стражи, специално това празненство можеше да се окаже доста интересно.
Поканата изискваше някаква военна униформа, затова Стен се беше напъхал в синята си парадна униформа на Трета гвардейска, отговаряща на избраната му за прикритие идентичност. Филипс също беше в гвардейска униформа, накичена с медали, с които, Стен адски добре го знаеше, изобщо не беше удостоявана.
Зад тях вървеше Восберх, облечен в спретната кафява униформа без отличителни знаци, за чиято кройка Стен допускаше, че е негово собствено изобретение.
Униформата на Кършайн, от друга страна, наистина беше парадна гвардейска. По ръкавите още личаха конци и светли петна, където знаците за звание бяха старателно зашивани и след това отпаряни многократно. Лентичките си на рода войски не носеше, защото, обясни им той притеснено, ги бил пробутал някъде за пиячка и въобще какво значение имало това?
Най-обаятелната гледка от всички обаче представляваше сержант Алекс Килгър.
Кой знае откъде — Стен не допускаше, че е било в личния му „куфар“, макар че човек не можеше да знае със сигурност какво точно е натикал Алекс в този стар, ожулен кожен контейнер — Алекс беше съставил следния ансамбъл: плоски, лъснати до блясък черни обувки с ниски токове, високи до коленете навити чорапи с ужасни за окото яркоцветни застъпващи се ромбчета; черна кама със сребърна дръжка, отрупана със скъпоценни камъчета, затъкната в десния, обшит с коприна чорап. Над всичко това носеше поличка на същите шарки като чорапите. Пред слабините му на сребърни вериги висеше кесия, направена от муцуната на неизвестно животно. Веригите бяха прикачени към широк, обкован със сребро кожен колан, с диагонален поддържащ ремък, минаващ през едното му рамо.