За банкета търговците се придържаха към традиционно религиозно меню. Вечерята беше с много блюда — по-малко от двадесет блюда се смяташе за дребнобуржоазна простащина. Всяко блюдо съдържаше основното ястие — варения ечемик, изхранил някога първите поселници на Небта, придружено от двойно по-голямо екзотично допълнително блюдо.
Търговците естествено пренебрегваха ечемика и наблягаха на вкусотиите.
Стен бе решил, че единственият начин да избегне прекомерно затлъстяване е като похапва от всичко, но по малко. Вкуси нещо странно от едно блюдо, после кимна на сервитьора, който тутакси го прибра.
Не беше особено впечатлен от уж екзотичните блюда. В „Богомолка“ беше ял всичко, което (а) не натравяше кожата му, щом го отърка по нея, (б) не се движи прекалено бързо и (в) не се опитва да изяде самия него.
Сервитьорът поднесе с поклон следващото блюдо и Стен се постара да се държи така, както смяташе, че е редно да се държи един опитен ексгвардейски офицер — опитен в светските неща и с достатъчно здрав стомах.
Кършайн беше надвиснал зад гърба му — и отказа не само пиенето, но и храната. Стен смяташе, че здравенякът приема тази бодигардска игра прекалено на сериозно.
Алекс, от друга страна, си доставяше удоволствие. И изяждаше почти всичко, което му поднесат. Масата около него донякъде приличаше на зона нула след много мърляво проведен ядрен опит. Стен не можеше да проумее къде слага всичката тази храна — вероятно в кесията си.
Сервитьорът прибра поредното блюдо. Стен зачака. И след това въздъхна с облекчение, като видя, че и другите сервитьори прибират блюдата. Най-после гощавката беше свършила.
Още няколко минути и няколко речи и Стен щеше да се прибере при наемниците и в леглото. В края на краищата имаше уговорена среща няколко часа преди съмване…
Паррал изсъска вежливо за тишина и лекото бръмчене из залата заглъхна. Паррал стана и вдигна чашата си.
— Благодаря ви, почетни гости, че се включихте, както и ние, защитниците и поддръжниците на Правата вяра на Таламеин, да отпразнуваме победителите в битката за…
И Стен изключи слуха си. Беше сигурен, че тази реч няма да му каже нищо, което вече не знае.
А речите и тостовете продължаваха и продължаваха. Стен едва допираше чашата до устните си след всеки тост.
След което, милостиви богове, Паррал най-после привърши, последваха аплодисменти и от някаква невидима ниша започна да се лее музика.
— Полковник Стен — каза Паррал — притежаваше странната способност да се материализира, където не го чакаш. Не че Стен го забеляза, тъй като до принца стоеше млада жена. Горе-долу на ръста на Стен, с късо подстригана тъмна коса, която Стен вече усещаше как е полегнала на възглавницата до него. Сигурно беше на около деветнайсет, най-много на двайсет години.
Облеклото й не беше униформено — само една пола и туника в тъмен цвят, доста консервативно, докато човек не забележеше цепката на полата и докато светлините не уловяха въпросната пола.
При определен ъгъл на осветление тя ставаше прозрачна и изведнъж предлагаше обещаващо гладка, мургава кожа отдолу.
За миг Стен си помисли, че бойният му шлемофон изведнъж се е развалил и в ушите му пращи статичен шум — но не носеше шлемофон.
После смътно чу думите на Паррал:
— Това е най-малката ми сестра, София. Много настоява да се запознае с вас и да ви поздрави.
София протегна меката си ръка.
— За мен това е висока чест, полковник. — Гласът й беше нисък, гърлен и пълен с обещания.
Стен изломоти нещо вежливо: съзнаваше, че се държи като пълен скапаняк. Не можеше да откъсне погледа си от нея. След това с изненада осъзна, че и тя го гледа втренчено. Не беше съвсем сигурен, но поне му се струваше, че тя също е точно толкова завладяна, колкото…
— Навярно — прекъсна унеса му Паррал — ще удостоите София с честта да танцувате с нея.
София се изчерви.
— Аз никога не съм… аз не… — И Стен млъкна, защото изведнъж разбра, че ще му се наложи да се научи да танцува за рекордно кратко време.
Хвана ръката на София и я поведе покрай масата.
Стараеше се да не я гледа, стараеше се да схване как се движат другите танцуващи. По дяволите, не можеше да е чак толкова трудно! Първо преместваха крак на една страна, после другият до него и… каква беше бхорската молитва? „Кълна се в майчината си брада, дано не се издъня.“
После, кой знае как, всичко стана много естествено и София цялата се разтопи в прегръдката му. Можеше да помирише парфюма й. И Стен, който никога досега не се беше интересувал особено от музика, усети нещо в танца и се понесе по пода с нея. Усещаше как нещо все по-силно го стяга за гърлото и чувстваше, че ще се удави в дълбоките и големи като на сърна очи, които се взираха напрегнато в него.