Корабът заора в езерото и отвори огромен воден каньон.
А Стен се беше върнал на Вулкан и тичаше през безкрайните лабиринти след Бет и Орон. Социопатрулите го догонваха и той крещеше на бандата си да се обърнат и да се бият. Да му помогнат.
Нещо го жилна много по-силно от болката насън и Стен запълзя назад през лудницата. Всички корабни аларми виеха и мигаха.
Док седеше на гърдите му и методично го налагаше с лапи през лицето. Стен примигна и седна.
Останалите бойци на „Богомолка“ пълзяха из помещението в усърден бяс, обичаен за „Богомолка“ в аварийна ситуация.
Алекс тикаше пакети оборудване към отворения люк — грешка, забеляза Стен, не люк, а зейнал в корпуса отвор — и ги хвърляше в яркия слънчев светлик навън. Бет беше изкарала тигрите си от капсулите им и подкарваше двата умерено ужасени звяра навън. Айда събираше трескаво всяка що-годе преносима и снабдена със самозахранване електроника.
Алекс се изтътри до Стен, надигна го и го метна през рамо. С другата си ръка взе бойното му снаряжение и го хвърли през процепа в стената на кораба. После пусна Стен върху камарата пакети и се върна за нов товар. Корабът беше пречупен през средата и най-различни важни елементи като крилата и приземителните стопори бяха затънали в езерната тиня. „Сиенфуегос“ никога вече нямаше да полети.
Стен се надигна и тръсна глава да изчисти мъглата от мозъка си. Трябваше да направи списък на най-необходимите вещи, които щяха да са им необходими. Олюля се.
— Трябва да…
Алекс изскочи с още товар, завъртя го и го забута пред себе си.
— Трябва да бягаме, момко. Тоя шибалник ей сега ще гръмне.
След няколко секунди екипът се беше събрал в пълен състав. Раниците бяха на гърбовете им и всички се катереха по склона.
И тъкмо когато прехвърлиха билото, с грохот, който отекна от стените на огромния кратер, „Сиенфуегос“ престана да съществува — останаха само няколко метални отломки.
Глава 3
Яйцевидният кратер, в който се натресоха при кацането, беше огромен, близо седемдесет и пет километра на дължина. Самото езеро изпълваше почти половината му площ, макар че явно засъхваше бързо, от „дупето“ на яйцето до „върха“, където Айда бе зърнала пролука в стените на кратера.
Корабът беше паднал на десетина километра от нея, като бе оставил на екипа една здравословна разходка, за да си прояснят размътените мозъци. Вече бяха направили оценка на положението и тя им донесе нещо много подобно на отчаяние. При крушението бяха загубили почти цялото си оборудване, в това число аварийните защитни костюми и дихатели. Наистина, бяха им останали стандартните пакети с порцион, лично оборудване и водни филтри, с които, според клюката, никой боец на „Богомолка“ не се разделяше.
Положението с оръжието беше също толкова окаяно. Единствените оръжия, които успяха да извлекат, бяха малките пушки „уилигън“, запас тръбни пълнители с експлозив АМ2 за същите пушки и бойните си ножове.
Никакви пластични взривове. Никакви ръчни ракети.
— Мърлява работа — мърмореше тъжно Алекс.
— Някой да има планове? — кротко попита Бет, докато се провираше през гъстите тръстики. — Как ще се измъкнем от тоя скапан свят?
— Плановете щяха да са малко по-лесни, ако Айда беше така добра да ни обясни къде изпълни това свое „кацане“.
— Стига де! — изръмжа дебеланата. — Ако помниш, нямах много време за разни дреболии като навигация.
— Все едно — намеси се Бет. — Ти си виновна.
— Защо?
— Винаги трябва да има някой виновен — обясни Бет. — Такъв е имперският правилник.
— А кой е по-подходящ от пилотката? — обади се Алекс.
Поне този път би трябвало да си замълчи. Този ден беше много тежък за Айда и шегичките вече не й бяха смешни. Тя се обърна към Алекс и каза:
— Бих ти извадила очите, само че ще ми трябва само един пръст, фъфлеща бъчва с…
Стен се намеси преди страстите наистина да са се разгорещили.
— Думи. Стига думи. С думи кликове не се прехвърлят.
— Остави ги — предложи Док. — В момента малко пролята кръв страхотно ще ме въодушеви.
Алекс изведнъж подсвирна.
— Ей, я го вижте това!
Току-що бяха излезли от тръстиките. Повърхността, някога покрита с фина вулканична пепел, преди безброй години се бе вкоравила и се бе превърнала в скала.
Алекс сочеше върволица отпечатъци от грамадни човешки ходила, всечени дълбоко в скалната повърхност. Стен ги проследи с очи: идваха, изглежда, от някогашния езерен бряг, минаваха двайсетина метра покрай него, след това съществото, което ги бе оставило, се беше спряло за миг — там отпечатъците бяха по-дълбоки. После обръщаха колебливо, сякаш съществото се беше загледало в нещо, продължаваха и постепенно изчезваха.