— Махони?
Полковникът спря.
— Да, сър?
— Само не ме ядосвай повече. Моля те, а? Като стар приятел по пиячка.
— Няма, шефе.
— Най-много ме ядосва, когато се ядосам. Странно, колкото повече остарявам, толкова по-лош ставам.
Той погледна Махони.
— Ще кажеш, че можеше да стане и иначе, нали? Ще кажеш, че можеше изобщо да не ми пука?
— Не бих могъл да знам, сър.
— Е, пука ми, Махони. Пука ми.
И Вечният император отново притвори очи. Махони тихо се изсули навън.
Глава 55
Точно в този момент перспективата за изгнание на Плутон — или на още по-лошо място — беше най-малката грижа на Стен. Двамата с Алекс се бяха навели над един ком в замъка на Одо — най-студената, най-сивата и най-влажна сграда, където беше стъпвал Стен. Задниците им замръзваха тук от няколко седмици, а храната бе най-лошата, известна на всички същества във вселената.
Преди два часа им бяха съобщили да стоят в готовност при кома. Махони щял да им съобщи заповедите си.
— Бесилката ще е, момко, просто го усещам — каза Алекс.
— Не — отвърна Стен. — Махони няма да ни остави да се измъкнем с нещо толкова лесно като смърт.
— А бе мама хубаво казваше да не ставам войник…
Замръзнаха, когато линията на кома изпращя и навъсеното лице на Махони изплува на екрана.
— Току-що бях при Императора. Не е доволен.
— Мога да го разбера, сър — каза Стен.
Махони поомекна.
— Добре, че вие двамата поне сте живи.
Загледа ги втренчено от екрана, после продължи:
— Опитах се да направя каквото мога. Но… — Сви рамене. Беше от онова свиване на рамене, което не се връзваше много с добрата кариера.
— Какво правим оттук нататък, сър? — попита Стен.
— Вие не правите нищо — отговори Махони. — Ще си седите на задниците. Да не забъркате още някоя беля. Ще пратя кораб да ви прибере до няколко седмици.
— Но Матиас…
— Не е твоя грижа, лейтенант Стен. За Матиас ще се погрижа аз. Докато се приберете, ще съм внедрил друг екип на „Богомолка“ и всичко ще е приключило.
— Сър — каза Стен. — Разрешете да го направя аз. Върнете ми екипа. Тринайсети екип. Ще ви оправим Матиас.
Махони се намръщи. Алекс сръга Стен предупредително.
— Отмъщение ли, лейтенант? Мислех, че съм те обучил по-добре.
— Не. Не отмъщение. Просто имам повече шанс. Познавам Матиас. Познавам Санктус.
— Не мога да рискувам, момче — каза добродушно Махони. — Наред с всички други проблеми, всички сертификати за проучвания и минна разработка са одобрени лично от Императора преди Матиас да се реши на отцеубийството. Цяла флота миньори тръгва към района на Ерикс. Точно през купа Лупус.
— Матиас ще ги избие — каза Стен. — Точно затова е по-важно да разрешите ние да се справим.
— Не виждам как — заяви Махони.
— Аз имам план.
И заговори бързо. И докато излагаше подробно плана си, Махони го гледаше от екрана все по-изненадано.
Глава 56
Не за пръв път я извлякоха, веригите издрънчаха нагоре по стъпалата, после главорезите я хвърлиха на колене пред Матиас.
„Но — помисли Филипс, докато се стягаше, за да понесе очаквания ритник, и после се изправи — като нищо може да е последният.“
Тронната зала на покойния и не чак толкова оплакван Теодомир бе претърпяла значителна промяна. Гоблените и статуите бяха разкарани, както и възглавничките на каменния трон.
Видеокартата на Санктус сега беше засенчена от символа на Вярата на Таламеин — събрани за молитва ръце над оголен меч.
Останали бяха само двата факела от двете страни на картата.
На каменния трон седеше Матиас, облечен в новата официална униформа на сподвижниците, без отличителни знаци и ордени. Филипс сведе почтително глава и се постара да не си отваря устата — тактика, която бе подействала доста добре преди години, пред военния трибунал.
— Говоря в името на Таламеин — високо каза Матиас.
— Да бъде — отекнаха сподвижниците, застанали покрай голите стени.
— Тук, в най-святото място, седалището на Таламеин, аз, Матиас, избран от Пламъка за Истинския следовник на Таламеин, те обвинявам, майор Филипс, в отсъствието на твоя водач, архиантидеиста Стен, в предателство. Предателство срещу нашата Държава, нашата Вяра и Моя народ.
„Я стига, хлапе. Не можеш ли да измислиш някое по-оригинално обвинение от това?“ — помисли си Филипс.
Знаеше, че най-важното сега е да се печели време. Смъртта — обичайният резултат при съд за измяна — обикновено трае доста дълго и без особени надежди — освен ако човек не вярва в отвъдното. След службата си в двайсет войни Филипс определено не вярваше.