Стен стъпи в една от стъпките и вдигна вежда — беше поне два пъти по-голяма от собственото му ходило.
— Надявам се, че няма да срещнем братовчед му — каза той притеснено.
Айда включи малкия си компютър и измери скалата. После се засмя и го изключи.
— Няма такава опасност, Тия отпечатъци са отпреди милион години.
Чуха се облекчени въздишки.
— Чудно, кои ли са били? — каза Бет.
— Езерните хора, очевидно — отвърна Док.
Алекс го изгледа подозрително.
— Ти пък откъде знаеш, ужасно зверче такова?
Док сви косматите си раменца.
— Как другояче ще се нарече едно същество, щом живее на бреговете на езеро?
— Док — каза Айда, — ако бях комарджийка, каквато съм — щях да кажа, че този път изигра себе си. Не е възможно да знаеш такова нещо.
Всички се изкикотиха — бяха съгласни.
Док се затътри напред без коментар.
Гледката от върха на ниското възвишение беше твърде интересна, трябваше да признае Стен, докато смъкваше в паника „уилигъна“ от рамото си.
Най-напред бяха спускащите се полегато към обрасла с храсталаци низина кратерни стени.
След това бяха сламените колиби — около двеста, струпани на групички под короните на дърветата.
Но най-значителният елемент в целия този пейзаж беше плътната стена от бойци. Стотици същества, строени в права редица, почти рамо до рамо, и всяко от тях — високо почти три метра. Очевидно Айда не беше права и съществата, оставили вкаменените отпечатъци, си бяха живи и в добро здраве.
И освен това — враждебни.
Бяха огромни, стройни същества, с кожа със сламен цвят, също като саваната около тях. Носеха яркоцветни халати, прихванати на едното рамо с изящно изработени игли.
И всички бяха въоръжени с копия, които се извисяваха още над тях.
— Какво каза преди малко, че сме в безопасност ли, Айда?
— Е, още не ги бях видяла, нали?
— Какво ще правим? — попита Бет.
— Мисля, че някой идва да ни каже. — Стен посочи един от воините, който се изкачваше по склона.
Всички вдигнаха оръжията си.
— Приберете ги — изсъска Стен. — Не бива да изглеждаме заплашителни.
— Заплашителни? Не знам кой кого плаши.
Съществото спря на десетина метра от тях. От толкова близо изглеждаше още по-внушително. Ръстът му се подчертаваше от невъзможно издълженото му тясно лице с дълги мъхести вежди и мазна, прибрана нагоре като шлем коса. Носеше вързоп с нещо, което приличаше на оръжия.
Групата неволно подскочи, когато то хвърли вързопа към тях. Той падна точно пред Стен.
— /Ари!шаа! /Ари!шаа! — извика съществото и посочи ниската горичка в подножието на хълма.
— Какво иска той, Док? — попита Стен.
Док поклати глава.
— Освен факта, че говори на тежко глотален стоп-език, изобщо нямам представа.
— /Ари!шаа! — извика отново съществото.
След което се обърна, закрачи надолу по склона и изчезна сред дърветата.
— Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.
— Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.
— Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.
— Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…
Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.
След секунди влетя в горичката.
Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.
Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.
Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.