Направи пауза за ефект.
— Не се съмнявам — каза Филипс, достатъчно силно за видеомониторите.
Матиас я пренебрегна.
— Но — продължи Пророкът — длъжен съм да се преклоня пред мъдростта на съдиите. Те знаят най-добре каква е волята на Таламеин. Аз само мога да я приема. И благодаря на нашия Отец за напътствието му.
После се обърна към Филипс и хората й.
— С огромно съжаление трябва да произнеса присъдата…
Филипс изрева:
— Бойци, надяс-с… но!
Те се обърнаха като един. Горди мъже и жени, готови да посрещнат смъртта си. Охранителите им изоставиха и строй, и достойнство, налетяха срещу тях с викове и размахаха оръжия.
Матиас трябваше да побърза с присъдата си.
— Всички сте осъдени да умрете — извика той. — След пет дни. Пред народа на Санктус и…
Филипс прекъсна дърдоренето му с:
— Ходом… марш…
И войниците й удариха здрава стъпка и в съвършен строй тръгнаха към затвора и към съдбата си.
— И на Таламеин… — писна Матиас.
Филипс го застреля с универсалния презрителен жест и извика с най-парадния си глас:
— Майната ти!
Суматохата беше пълна. Наемниците се отдалечаваха, а Матиас ревеше отчаяни заповеди на охраната и сипеше безполезни обяснения към камерите.
Филипс можеше да е мъртва, но знаеше как да си отиде със стил.
Глава 65
Гигантските погребални комини на Санктус работеха извънредно и бълваха пепел, пушек и пламъци — богатата и много изнервена управляваща класа на купа Лупус трупаше даровете си към новия Пророк.
Стен, Бет, Алекс и останалите си пробиваха път с фургоните през тълпите, вливащи се в свещения град.
Сподвижници в червени униформи правеха бегли опити за проверка на прииждащите поклонници. Тук-там издърпваха по няколко души настрана и прокарваха скенерите си по телата и вещите им. Но предимно махаха на човешките орди да минават, безсилни да се справят с наплива, камо ли да търсят оръжие.
След като минаха през портите, Стен махна на хората си да отбият встрани и хвърли отново поглед на Санктус, вече владение на Матиас.
От двете страни на Улицата на гробниците все така се редяха грозните паметници. Уличките около нея бяха притиснати между мешавицата от малки къщи, бордеи и по-нарядко някое по-заможно имение. Санктус явно никога не бе имал добра градоустройствена комисия.
В момента улиците гъмжаха от хора. Стен настръхна, като забеляза, че всички, все едно дали са селяни, занаятчии или търговци, са облекли най-хубавите си дрехи. Мяркаха се и други фургони с пътуващи артисти.
Хаосът беше обезпокояващ. За прикритие беше идеален, но цялата тази спонтанна веселба означаваше, че Стен и екипът му ще разполагат с по-малко време, отколкото мислеха. Нито бяха видели, нито чули нещо за начина, по който ще се изпълни присъдата, но от вида на развеселените тълпи Стен разбра, че ще трябва да действа бързо.
— Матиас действа по-бързо, отколкото мислехме — изсъска Бет зад него. Стен се засмя насила и я придърпа за целувка. Един сподвижник ги изгледа за миг с любопитство. Мина някакъв просяк, размахващ пачка билети.
— Екзекуциите — викаше той. — Елате да ги видите лично… все още са останали няколко места на главния площад!
Просякът отмина, но виковете му продължиха да се чуват:
— Елате, вижте екзекуциите… предателите на Таламеин…
Бет се отдръпна от Стен и се накани да слезе. Стен я плесна игриво по задника и прошепна:
— Виж какво можеш да разбереш.
Бет кимна и се изсмя прелъстително, после скочи на улицата. След миг вече се беше скрила сред човешката гмеж.
Алекс надникна от вътрешността на фургона, после се измъкна и седна на капрата до Стен.
— Давай да действаме, момко.
Стен огледа отново картината пред тях и сръга воловете да тръгнат.
Храмът се намираше в самия край на Улицата на гробниците, на върха на полегатия хълм, на около триста метра по-високо от градските порти. Кулата му се извисяваше над дебелите защитни стени. Под Храма се виждаше някогашният манастир, място за тихо уединение на свещениците на Таламеин преди много години. Матиас, също като Теодомир, го използваше за затвор.
Стен го посочи на Алекс.
— Да, там ще да пазят нашта Филипс — каза Алекс и му подаде меха с вино. Стен отпи, после го върна на Алекс. Очите им обхождаха района.
— Ето там — каза Стен и кимна към скелето на някаква постройка до стария таламеински манастир. — Оттам влизаме.
Алекс хвърли небрежен поглед накъдето му посочиха и бързо се обърна.
Това, което видя, беше тънка и много висока стоманена игла, която изглеждаше съвсем не на място точно до древния манастир. Бяха чули, че строящата се сграда ще бъде нова казарма на сподвижниците. Иронията беше в това, че я бяха кръстили на Теодомир.