Около строежа не се мяркаха работници — явно ги бяха пуснали в почивка за празника. Забелязаха също така, че макар повечето улици да бяха пълни с празнуващи граждани, всички избягват района около затвора.
Долу на хълма, в края на Улицата на гробниците, беше главният оръжеен арсенал. Хората отбягваха и него.
— Схвана ли? — попита Стен.
Алекс помисли за миг, после каза:
— Малко рискованко. Но ще стане.
Фургоните затрополиха навътре в Свещения град.
Край една улица близо до арсенала имаше някогашен парк. Преди мястото беше малък зелен район, където се събираха поклонници, място за отдих и гощавки след дългия пост. От трите страни беше оградено с високи дървета.
Напоследък обаче го използваха за по-практични цели. Доскорошната просторна зелена морава сега представляваше море от кал. Паркът беше запълнен с малки гъсенични самодвижещи се оръдейни установки, чиято лека броня им осигуряваше висока скорост и маневреност. Установките бяха за двучленен екипаж, бяха въоръжени с петдесетмилиметрови оръдия и бяха снабдени със старомодни двигатели с вътрешно горене.
По многобройните проходчета между изораните от веригите коловози се бяха струпали за почивка водачи, механици, стрелци и прочие обслужващ персонал. Въпреки че повечето от тях се преструваха на улисани в работата си, всъщност извиваха вратове към хилядите зяпачи, които се мотаеха по улицата.
Айда и Док се измъкнаха от тълпата. Няколко хихикащи хлапета тръгнаха след тях, развеселени от гледката. Но когато наближиха разорания от веригите парк, притеснените родители им викнаха да се върнат.
Айда беше облечена в най-пъстрите си цигански дрехи. И дърпаше Док на къса каишка.
— Але-хоп! — викна тя.
И Док изпълни потресаващо салтомортале.
Спряха пред най-близкия патрул. Неколцина любопитни редници пристъпиха напред да видят по-добре.
— Направи се на умрял — каза тя.
Док се просна на земята и й изсъска:
— Само не прекалявай!
— Идеята си е твоя — прошепна му в отговор Айда с огромно удоволствие.
Неколцината младоци се приближиха; поглеждаха нервно през рамо за началници.
— Сега проси — заповяда Айда.
— Не — прошепна Док. — Не мога да прося.
Айда дръпна рязко каишката и огледа парка, като моментално оцени разположението, охраната и най-важното — прецени накъде са насочени установките.
— Казах, проси! — Айда се усмихна мило.
Док изпълни каквото му казаха, с разтреперани задни крайници и протягайки треперещите си лапи. И се закле наум, че Айда ще умре многократно заради това негово унижение.
— Какво търсите тук? — изрева някакъв лейтенант.
Редниците моментално подскочиха, заоглеждаха се нервно и взеха да отстъпват.
Айда погледна младия лейтенант, после — Док.
— Това е нов номер, сър — каза тя. — Той още е малко див. Още не знае как да се държи.
И дръпна Док да си тръгват.
— Следващия път — изсъска й Док, след като се отдалечиха достатъчно, за да не го чуят — ти ще си на каишката.
Когато наближиха тълпата, Айда забеляза, че лейтенантът продължава да ги гледа. И само за прикритие естествено — леко срита Док.
Глава 66
Малкият гравислед изсъска нагоре към бъдещите казарми „Теодомир“. Върху него беше струпана мръсна камара кутии със сечива и резервни електрочасти.
Стен и Алекс слязоха и без да обръщат внимание на пазачите, започнаха да пълнят две платнени торби с инструменти и оплетени електрочасти. Отегченият началник на охраната приближи до тях.
— Какво правите тук?
Стен само му изръмжа, а Алекс му подаде един лист и омазнен пропуск. Мазното и пропускът се бяха запознали само преди час.
— Тук пише — зачете офицерът, — че имало проблем с оксижена на петнайсети етаж. — Изгледа ги подозрително. — Не съм чувал за такова нещо.
Стен, който си окачаше колана за инструменти, се сопна:
— Ти кво очакваш — нали е празник? Никой нищо не е чул, освен ако не си като мен и колегата. А уж щяхме да почиваме. Обаче не. Кво им пука на тях? Щяхме да си вземем пиячка и да си хванем мадами. Да разпуснем малко. Ама ей на, обадиха се. Проблеми със скапания ви оксижен! Оправете го, викат. Що не пратите някой друг, викам. Оправи го, викат, или утре да те няма. И на, дойдохме. Оправяме го и изчезваме да празнуваме.
Офицерът обаче се оказа инат. А може би също се беше канил да празнува и не беше очаквал, че ще го сложат дежурен.
— Все пак — възрази той — не са ме предупредили. Нищо не може да се работи, ако не са ни предупредили предварително.