Стен сви рамене и двамата с Алекс се качиха в грависледа. Стен изчука кратък рапорт на бордовия компютър, принтира го и връчи разпечатката на офицера.
— Подпиши.
Той го зяпна ококорен.
— Тук пише, че отказвам да ви пусна. Обвиняваш ме, че не можете да оправите оксижена.
— Нали все някой трябва да е виновен — каза Стен. — Що да не си ти? Виж сега. Бъди човек. Подпиши и се махаме. И го удряме на веселба.
Офицерът му върна листа, поклати глава и каза:
— Качвайте се горе.
— О, стига де — изпъшка Стен. — Подпиши и да си ходим.
Но офицерът упорито посочи сградата.
— Оправете оксижена.
Стен и Алекс слязоха с неохота от грависледа, нарамиха инструментите и с мърморене почнаха изтощителното катерене до петнайсетия етаж.
Айда и Док се покатериха по оръжейната кула и влязоха в транспортьора. Лейтенантът на земята под тях беше в безсъзнание. Двамата се бяха промъкнали обратно в парка с транспортьорите. За нещастие — за лейтенанта — бяха завили на погрешно място в неподходящ момент. Айда удари лейтенанта с лакът в корема, а Док го изключи, но не и преди да го захапе през крачола.
Айда извади малка кутийка и заоглежда клавишите.
— Ей там — каза Док и й посочи таблото. Айда лепна кутийката на посоченото място и анализира и разби трицифрения код, който запалваше двигателя.
След като запали машината, Айда се намести в седалката на стрелеца/водач, бутна лостовете и каза:
— Дръж се, Док. Това возене ще е адски велико.
Веригите вдигнаха кални пръски, транспортьорът се завъртя около оста си и забръмча през парка към арсенала.
Алекс си позволи едно деликатно изхъмкване и двамата със Стен пуснаха платнените торби на пода на петнайсетия етаж.
Стен бръкна в своята торба и извади пистолета с куката.
После се прицели в покрива на затвора долу, стреля и куката изсвистя и се понесе към целта си, развивайки леката сребриста корда.
Бет даде знак на тигрите. Хъгин и Мънин се стрелнаха към портата на арсенала ката две подскачащи вълнисти сенки. На няколко метра от нея се разделиха и се шмугнаха незабелязани от двете й страни. Скриха се в сенките и станаха невидими, само от време на време се мяркаха тупкащите им опашки.
Бет потупа Одо по изгърбеното рамо, стана и полюшвайки бедра тръгна към стоманената будка на часовите.
Беше облякла най-превзетото и разкриващо прелести селско облекло, което можа да намери. Лятна рокля, която се впиваше в тялото й, но оставяше дългите й крайници свободни. Играеше на объркано и отчаяно, загубило се в големия град момиченце.
От будката излезе един млад хубавец и попита:
— Какво е станало, госпожице?
Тя отвори очи толкова широко, колкото можа.
— О господине! Никога не бях идвала в Свещения град и… и…
— Загубихте ли се?
Бет преглътна и кимна.
— Бяхме със селския свещеник — почна да обяснява смутено. — Група младежи на Таламеин. И едно от момчетата почна да… нали знаете… да се държи много приятелски с момичетата и… — Бет млъкна и изигра най-доброто изчервяване в Галактиката.
— И вие оставихте групата. — Пазачът беше цял изтъкан от разбиране и готовност да се притече на помощ.
Бет кимна.
— И сега искате да разберете как да намерите пансиона?
Бет кимна още веднъж.
Стражът посочи надолу по улицата.
— Ей там, сестро. Съвсем близо е.
Бет преглътна, благодари срамежливо, врътна се невинно и тръгна към пансиона.
— Аз ще стоя тук — подвикна след нея младият сподвижник. — Просто да съм сигурен, че ще се оправите.
Бет му се усмихна благодарно и свенливо продължи — предпазливо и много бавно. Дори заобикаляше локвите по улицата — да не се оцапа. Чу зад себе си отварянето на портата и тропане на ботуши — смяната бе дошла тъкмо навреме.
Само след миг иззад ъгъла излезе Одо — космат, залитащ, пиян бхор. Втренчи се с мътен поглед в Бет, ухили се, оригна се и се затътри към нея.
— Кълна се в майчината си брада — изрева Одо, — виж кво си намерих!
Бет изпищя, понечи да побегне, спъна се и падна. Миг след това Одо се срина отгоре й със смях, награби я в косматите си лапи и я вдигна. Според теорията никой, който е достатъчно тъп, за да стане сподвижник, нямаше да е достатъчно умен, за да съобрази, че за един бхор сношаването с човек е дори по-гнусно и невъзможно, отколкото със стрегган.
Одо се престори, че не чува виковете на тичащите към тях пазачи.
— Глей какъв късмет! — закикоти се той. — Айде, не бой се, момиченце. Само ще те…
Изпъшка от болка, когато сподвижникът се блъсна в него, пусна Бет, стегна могъщата си ръка около кръста на пазача и с едно рязко изпукване му прекърши гръбнака.