Филипс излезе и го изгледа много строго.
— Доста се позабавихте, полковник.
— Но успях да дойда навреме — каза Стен.
— Хм, да. Значи вече сме свободни. Къде са ни оръжията?
Стен я сграбчи под мишницата и поведе. След нея се повлякоха другите наемници.
Наемниците се изсипаха през вратите на затвора. Пазачите сигурно щяха да се справят с един обикновен затворнически бунт — но не и с обучените и опитни бойци, които се въоръжаваха в движение от мъртвите стражи.
Вече свободни, наемниците се спуснаха по улицата към арсенала. Малко зад него се виждаше бълващата огън установка, с която Док и Айда задържаха напора на подкреплението сподвижници.
После преодоляха тунела и влязоха в самия арсенал. Междувременно Бет и Одо бяха отворили вратата на оръжейната и подаваха оръжия, гранати и амуниция.
Оттук нататък беше като бонбонче.
Професионалните войници не прибягват много-много до бойни викове, но времето, изкарано в дранголника на Матиас, бе превърнало наемниците в нещо по-малко от хладнокръвни професионалисти. Те се заизсипваха през портите с викове и възгласи, всеки набелязал своята строго определена цел, но без да забравя униженията, за които някой трябваше да плати:
За изтезаваните;
за пребитите;
за онези, които бяха осъдени заради лоялността си.
Филипс първа зърна малък отряд сподвижници, махна с ръка на един от отрядите си и бързо, много тихо, всички се промъкнаха напред.
След което наемниците дадоха на сподвижниците много по-бърза смърт, отколкото самите сподвижници замисляха за тях.
Същото ставаше из целия град — наемниците се разгръщаха и започнаха да избиват — ефикасно и хладнокръвно. Да избиват сподвижници и да извръщат оръжията си настрана, щом на пътя им се изпречеха цивилни.
Глава 67
Сподвижникът замахна към Алекс с байонета. Алекс бързо отстъпи встрани, блокира последвалия удар с приклада на уилигъна си и издърпа оръжието от ръцете му.
После, широко ухилен, хвана пушката с две ръце и я прекърши на две. И все едно че му хрумна в последния момент, отчупи байонета от дулото и връчи много учтиво двете парчета на опуления сподвижник.
А после изрева и нападна.
Сподвижникът, както и обкръжаващите го бойци от отделението, побягнаха. Зад тях с тежки стъпки се понесе Алекс, с него — наемниците и накуцващата на бързи обороти Филипс.
Улицата свършваше в голям пазарен площад, обкръжен от магазини със спуснати кепенци. Само един — най-големият — все още беше отворен. Сподвижниците се втурнаха към него, но собственикът вече припряно пускаше кепенците.
— В името на Таламеин! — изрева водещият сподвижник.
— Майната му на Таламеин — изръмжа собственикът.
Алекс налетя с грохот. Неколцина от сподвижниците имаха благоразумието да се сринат на паважа и да се направят на умрели. Но повечето умряха още преди това.
Накрая, както можеше да се очаква, остана само един. Алекс го вдигна с една ръка, може би за да поупражнява дисциплината мятане на копие, но премисли, пусна го на земята и се обърна към Филипс.
— Ще ме прощавате, майоре. Честта е ваша, мисля.
— Благодаря, сержант — отвърна Филипс. — Този май го помня. Ти — обърна се тя към сподвижника — беше онзи, който реши, че е много смешно да напълните водния ни порцион с дракх, нали?
И без да дочака отговор, стреля. Високоенергийните куршуми запремятаха нещастника сред кървави пръски смърт. Алекс и Филипс поеха обратно по улицата, към Храма и след бягащите сподвижници.
Матиас вдиша дълбоко. „Потърси мира на Таламеин — каза си той. — Потърси истината на Пламъка“. Гледаше как сподвижниците се изтеглят през портите на Храма.
„Това е само изкушение. Таламеин няма да те изостави“ — помисли той, докато портите се затваряха с трясък и той видя как дрипавите, куцукащи наемници заемат позиции около стените на Храма.
„Таламеин ще докаже моята истина“ — каза си Матиас и се извърна от прозореца да успокои изпадналите в паника съветници.
Обстановка:
Храм. Обкръжена от стени, укрепена крепост, построена на било. Отбранявана от мотивирани, доста добре обучени войници. Осигурена с провизии за столетия и снабдена с вътрешни кладенци.
Цивилно население отвън, което отчаяно се старае да остане неутрално.
Малка група войници, обсаждащи въпросната крепост, въоръжени само с лично оръжие и леки бронирани машини.
Програма? Класическа обсада, която може да продължи десетилетия.
Без ядрените глави, забранени от Вечния император — точно толкова.