Далече, далече долу проблясваше вода.
Стен и Алекс изпълзяха до него. Стен завъртя глава и лампата на каската му освети вертикалната шахта.
— Има друг проход. Ето там. — Той посочи със светлината. Проходът започваше на около четири метра над тъмното езеро, бележещо водното равнище.
Алекс откопча от колана си кутията с катераческата нишка, провери втвърдителя на капака и пръсна малко адхезив върху скалния издатък. След това стисна вградените ръкохватки на кутията, смъкна се през ръба и се заспуска надолу на дълги отскоци. Виждаше се само полюшващата се светлина на каската му. Док измъкна от раничката си изработените специално за него дръжки, прикачи ги към същата нишка и също се спусна. Стен го последва.
Вмъкнаха се в прохода. Тук пълзенето се оказа много по-тежко — таванът бавно се снишаваше — и скоро трябваше да лазят, а накрая и да пълзят по корем.
— Не съм геолог — отбеляза Док, — но фактът, че таванът е мокър, не означава ли това, което предполагам?
Стен не му отговори, макар че влагата наистина подсказваше, че проходът, по който сега се промъкваха, наскоро е бил залят от вода. Ако навън започнеше да вали (а нямаше как да го разберат навреме), водното ниво щеше да се вдигне. На Стен не му се мислеше за усложненията при давене в пещера.
И изведнъж се заклещи.
Заклещен? Невъзможно! Нали оная каца Алекс бе минал!
Стен зарита, за да се измъкне. Нищо. Усети, че гърдите му се издуват и мускулите му започват да пулсират.
Започна мантрата за болка. Паниката затихна. Стен издиша и се проплъзна под препятствието.
А после таванът се извиси далече над обхвата на лампите. Кристалът отрази светлината с милион цветове, щом се надигнаха и тръгнаха напред, под ботушите им заскърца мек пясък като на морски бряг.
Около тях безумно се заиздигаха солни и скални образувания — тук гигантска гъба, там готическа катедрала, още по-натам — многоцветна змия.
Никой не намери думи, докато вървяха през чудовищната кухина и лампите им озаряваха виждани за пръв и единствен път от човек съкровища. Продължиха напред и скоро съкровищата потънаха в мрак зад гърбовете им.
Зашеметяващата сетивата пещера изведнъж свърши с вертикална стена, ревящ водопад и дълбоко езеро. Никакви странични проходи. Просто свърши.
Стен заоглежда озадачен картата си. Според проекцията трябваше да има изход някъде по-ниско. И не трябваше да има никаква река и водопад.
После разбра какво се е случило и изруга. Преди безброй години подземната река беше прояла камъка и се беше вляла на по-долното равнище. На пещерняшки жаргон това се наричаше „сифон“. Естествено проучването от геокораба не можеше да покаже нещо толкова несъществено като вода.
Така че пещерата, през която трябваше да минат, наистина продължаваше. И ако имаха хриле, това нямаше да представлява никаква трудност… Мислите на Стен бяха прекъснати от Док, който смъкна малката си раница, гмурна се в езерото и се скри.
— Предлагам да си гледаме часовниците — каза Алекс. — Щото алтарианците не знаят, че ние хората трябва и да дишаме от време на време.
По часовника на Стен минаха четири минути преди Док да изплува отново и да се измъкне разтреперан от ледената вода. Въпреки протестите му Алекс го натика под ризата си, за да го стопли.
— Слиза надолу три метра, след това върви хоризонтално около четири. Има една теснина, но мисля, че е преодолима. После вие, длъгнестите същества, ще трябва да извъртите телата си на деветдесет градуса в една малка камера с изход към въздуха точно отгоре.
Стен и Алекс се спогледаха. После Стен махна с ръка на Алекс да тръгва.
— Не, момко. Ти си пръв. Аз поемам тила.
Стен смъкна раницата и колана, вдиша дълбоко десетина пъти, и скочи.
Мрак. Кална вода. Смътно сияние. Надолу. Надолу. Студено. Усети приближаването на скалата, удари се в дъното, превъртя и се зарита напред. Подът се надигна, притисна се в корема му, после пръстите му докоснаха скала. Опипа отстрани и намери малката кухина. Сгъна се на две и педя по педя започна да се промъква към камерата. Кожата по лактите му се раздра, докато се изтласкваше в малката скална утроба, после се изрита нагоре от дъното, с ръка над главата и през цепнатината, и нагоре през тъмните води, тъпанчетата му пулсираха, сърцето му туптеше с все сила, а пред очите му почнаха да святкат искри. Накрая изплува, вдиша дълбоко и заплува към брега, осветен от лампата на каската му.
Чу до себе си плясък и Док се покатери на сухата скала. Козината му беше сплъстена и мокра.
А долу в прохода Алекс се оказа сериозно заклещен. Тялото му просто отказваше да се превие достатъчно.
Алекс се зачуди защо все не може да си спомни подобни моменти, когато някой кресльо в „Богомолка“ го посъветва да свали няколко кила.