Засега не се притесняваше. Огромните му дробове имаха предостатъчно въздух. „Може пък, момко, да взема да се върна и да помисля кво да правя по-нататък. Може пък младият Стен да се оправи и без мене.“
Но след това установи, че не може да се върне. Затова зарита и се опита отново да се превие, с още по-малък успех.
И разбра, че започва да се дави.
„По дяволите — помисли той с яд. — Щом планината не ще да дойде при Мохамед, тогава Мохамед ще…“ и сгъна крака, притисна колене в скалата, стисна ръба и натисна…
Не беше вярно, въпреки разказваните след това в „Богомолка“ истории, че земята затрепери. Но това, което се случи, беше, че половин квадратен метър от скалата се откърти и рухна.
След което Алекс вече се превърташе и като гигантска жаба плуваше нагоре, към въздуха и светлината.
Изскочи на повърхността като кит, след което запляска към брега. Стен, нагазил унило във водата точно над дупката, явно тъкмо се готвеше за неразумно и невъзможно спасително гмуркане. Алекс го изгледа многозначително.
— Стори ми се, че видях една позната риба — беше единственото обяснение на Алекс за забавянето му.
Оттук нататък беше лесно. Радарът им посочи точно мястото, където една от укрепените кухи колони се спускаше през тавана на пещерата. Малък пластичен заряд отвори в стената на колоната достатъчно широка цепнатина, колкото да се промушат.
Оставаше само една дреболия; трите изтощени, опърпани и премръзнали същества да се изкатерят догоре по високия седемстотин метра гладък като стъкло влажен бетон.
Глава 69
Не беше съвсем отвличаща атака. Но пък и не беше задължително да е точно това. Бойните планове, в това число отвличащите маневри, никога не се развиват точно така, както са замислени. Секция „Богомолка“ и седемдесетината наемници, които не бяха незабавно хоспитализирани, бяха замислили да се съберат пред една от второстепенните порти на храма, да избият със снайперски огън всички сподвижници, достатъчно тъпи, за да се покажат над бойниците, да изстрелят всички налични муниции в портата и изобщо да вдигнат голяма врява, докато Стен и Алекс намерят Матиас.
Въпреки че мястото й може би беше в капсула за интензивно лечение, Филипс настоя да участва. Беше много щастлива да е зареждач на Айда.
— Разбира се, не казвам, че на света няма място за наемници — обясни Айда. — Просто ми се струва много тъп начин да изкараш някой кредит.
— Някои от нас — отвърна Филипс, докато тикаше поредните снаряди в затвора — нямат друг избор.
— По дяволите! — изсумтя Айда. — Винаги има избор.
— Даже за наемник? — недоверчиво попита Филипс.
— Ами да. От един добър убиец може да стане страхотен банкер. Или дипломат. Или в услугите — гарантирам ти, там ще забогатееш за нула време.
Докато Филипс се опитваше да реши дали Айда се шегува, поредният снаряд удари една от пантите и доказа, че предприемачът, строил Храма, не е бил по-честен от повечето строители на обществени сгради.
Цялата порта се превъртя във въздуха и осигури свободен вход към вътрешния двор. Изведнъж отвличащата атака се превърна в съвсем реална, наемниците нададоха вой — протяжен и смразяващ костите вой на вълча глутница — и се понесоха напред.
Измършавели, окървавени мъже и жени, със смърт в очите и мъст в сърцата.
Айда се тръшна на седалката и запали двигателя. Филипс зареди и малкият транспортьор тръгна напред.
Зад тях тръгна Бет с двата си тигъра.
Глава 70
— Накъде ще изгърми? — прошепна Стен, докато оглеждаше малкия заряд, прикрепен на кухата колона.
Тримата бяха на пет метра под заряда, който, след като се задействаше, трябваше да им осигури вход към Храма. Бяха се залепили за стената, увиснали на тройно усилени катерачески нишки.
— Ех, момко, въпроси като този правят живота интересен — изсумтя Алекс, и натисна бутона на детонатора.
Шапката на колоната се повдигна, както и решетките над нея и над тях — подовите плочи точно в центъра на храма.
Плочите изхвърчаха във въздуха и помляха двама пазачи, един сподвижник и една статуя на покойния Теодомир.
Алекс, Стен и Док изкатериха последните няколко метра и тръгнаха да търсят Матиас.
Глава 71
Айда се беше подала навън, напълно незащитена от бронята на транспортьора. Сподвижникът презареди. Тя тъкмо се пресягаше за едно знаме, което й се стори от чисто злато, когато четирите куршума се забиха в гърдите й и тя се свлече на земята като чувал с пясък. Останалият без водач транспортьор запъна и спря. На лицето на Айда беше замръзнал израз на изненада, на гняв и на огромно разочарование.