Выбрать главу

Борис Крумов

Вълчицата

Снегът отдавна се стопи, а пролетта не идваше. Постоянно духаха ветрове, понякога топли, понякога студени с леден дъжд. Февруари е известен с непостоянството си, но в Черноморието той е чудноват с най-неочакваните си промени. През някои дни ветровете утихваха и слънцето затопляше припеците, от тях димеше прозрачна мъгла.

Старата вълчица лесно намираше затоплените поляни. Тя лягаше на изпръхналата земя, слагаше глава на предните си крака като куче пред дома на стопаните си и дремеше, без да се унася в дълбок сън.

Гората беше безлюдна. Тук не идваха ни хора, ни кучета. Нищо не плашеше вълчицата, а все пак тя не можеше да се успокои. Чувстваше постоянна възбуда, не се задържаше и половин час на едно място. Дращеше с нокти по стволовете на дърветата, причакваше скрита в гъсталаците някое горско животно, удушваше го с първото захапване. После го заминаваше, без да откъсне поне парче месо. Понякога изръмжаваше към сина си, сякаш се наканяше да сдави и него. По цял ден скитореше, спираше в окрайнината на гората и дълго гледаше към селските кошари. Макар че беше сита, с голямо удоволствие би се вмъкнала там, за да издуши всичките овце.

Заедно с това й се искаше да погали глава о главата на някой стар вълк, по-стар, по-як от сина й. Може би такава среща щеше да я успокои, да премахне възбудата, която я караше на полуда.

Този ден вълчицата се бе изтегнала на една слънчева поляна. До нея лежеше синът й. Тя чу изпукване на клонки и изправи глава. Не долови друг шум, не забеляза нищо обезпокоително. Все пак нейният усет й подсказа, че щом има шум, той е причинен от нещо — животно или човек, все едно. Трябва да разбере какво е, за да си дреме спокойно. Не разбере ли, може да заплати скъпо.

Тя не се излъга. Между дърветата забеляза стар вълк. В друго време би изръмжала, за да го прогони, но сега стана и закрачи към него като гостоприемна стопанка, която отдавна го очаква. Синът й неохотно се надигна и я последва.

Вълчицата спря на няколко метра от вълка. Той изглеждаше по-едър от нея, охранен, със загладен, червеникав косъм. Тя го подуши отдалеч. Неговият мирис й хареса и усети, че става по-неспокойна. Вълкът също я подуши. Навярно и той чувстваше подобна предпролетна възбуда и изглеждаше също тъй неспокоен като нея.

Червеникавия приближи и продължи да я одушва. Носът му обходи цялото й тяло. На края се спря на муцуната й. Лизна я с език.

Ласката му хареса на вълчицата. Тя също го лизна и погали глава около шията му, като че искаше да го прегърне.

Синът стоеше настрана. И той беше едър вълк, но по стойката, по свенливо наведената глава, по незаякналия врат личеше, че е още млад. Косъмът му бе сив като косъма на майка му.

Той, Сивия, гледаше недружелюбно непознатия вълк, който се държеше с вълчицата прекалено свойски. Достатъчно беше тя само да изръмжи, и щеше да се хвърли върху него. Но както изглежда, тя беше доволна от тази среща. Щом друг се навърташе около нея, това значи, че синът трябва да се махне оттука. Ако не се махне сам, може и да го прогонят. А без такава опитна и предпазлива майка храна по-трудно се намира, хората и кучетата са по-опасни.

Новият вълк, Червеникавия, скочи върху майка му и я обгърна с предните си крака. Синът оголи зъби в закана. Но оня не сдави майка му. Тя стоеше неподвижна, очевидно не виждаше в проявата му някаква заплаха. Сивия се ядоса от необяснимата промяна в поведението й и се върна на поляната. След малко дойдоха при него и те.

Легнаха един до друг, събраха глави и пак облизаха муцуните си.

Червеникавия беше толкова захласнат в някаква своя страст и така всецяло погълнат от ласките, че не забелязваше сина на вълчицата. Това пренебрежително отношение дразнеше Сивия и той често го поглеждаше враждебно, но в същото време се боеше от тоя звяр, който беше така независим и самоуверен и хич не се интересуваше кой се намира около него.

По някое време Червеникавия престана да се умилква около майка му и наостри уши. Младият не забеляза никаква заплаха. Но тревогата на стария растеше. Той стана и с дебнещи стъпки навлезе в гората. Едва тогава Сивия забеляза, че се приближаваше един сур вълк.

Червеникавия се върна при вълчицата. Тя продължаваше да лежи спокойна, от нищо невъзмутима и както изглежда, много щастлива. Старият вълк нервно пристъпяше около нея като футболист или борец, който раздвижва тялото си пред решителна схватка. Навярно чувстваше, че му предстои такава схватка. И тя не закъсня.

Новият вълк се приближи. Стъпваше бавно и предпазливо, като че ходеше по лед, свил опашка между задните си крака, навел глава, сякаш обдушваше нечии следи. Той дойде на няколко крачки и със скок се хвърли върху Червеникавия.