Вълчицата изръмжа и се отдели настрана. Едва сега Сивия видя, че Червеникавия не е толкова силен, колкото му се стори в началото, че оня, Сурия, имаше високи и дебели крака, дебел врат и щръкнали уши като на кошута. Той отскачаше по-ловко, с по-голяма настървеност се нахвърляше и по-хищно впиваше нокти и зъби във врата на противника си.
Двата вълка се вардаляха като огромна ръмжаща топка. Понякога беше трудно да се разбере кой кого е захапал и кой срещу кого се бори. Замириса на прясна кръв.
Вълчицата не изтрая да гледа тази смъртна борба отстрани. Тя се хвърли в топката на разярените вълци и за учудване на сина впи зъбите си във врата на Червеникавия. На оня, около когото само допреди няколко минути се умилкваше. Навярно бликналата кръв от него я беше разярила.
Сивия също не изтрая пред мириса и гледката на кръвта. И той се нахвърли върху Червеникавия. Напразно в началото се беше побоял от него и без всякакво съпротивление го допусна да се увърта около майка му. Затова с удвоена ярост го нападаше и каквото захапеше, оставаше в устата му.
Червеникавия бе вече мъртав, изтърбушен, с разкъсани бутове.
Затихна и последното ръмжене.
Сурия се отдели настрана. Облиза окървавената си козина, почеса натъртените си меса о едно дърво. Едва след тези старателни тоалетни приготовления пристъпи към вълчицата. Тя го прие приятелски, както прие и Червеникавия. Също като преди, те облизаха муцуните си, погалиха се един о друг и накрая той я обгърна с предните си крака.
Това също не беше враждебна проява и вълчицата изглеждаше много доволна от новия си приятел…
Синът и сега се чувстваше отритнат. Изпитваше неприязън към Сурия от интимниченето с майка му и боязън от свирепата му разправа с противниците. Но чувстваше и нещо ново към него — близост и гордост, — което не изпита към Червеникавия. В жестоката разправа и той, Сивия, помогна. Тъй че Сурия не бива да забравя това.
През тези дни идваха и други вълци, но Сурия не позволяваше никому да приближи до вълчицата. С тях не се стигна до кървава разправа. Те разбираха, че не им е мястото при този силен и едър противник, и доброволно напускаха.
Храна се намираше редовно, не ставаше нужда да се излагат на опасности и да наобикалят селата. Вълчицата не скитореше непредпазливо като преди, изглеждаше успокоена от новия си приятел. Като виждаше как е станала ленива и подпухнала, с подут корем, синът й тръгваше сам.
На вълчицата наистина не й се ходеше. Тя се завираше из трънаците, надзърташе във всеки гъсталак, търсеше нещо. Сурия не знаеше как да й угоди и не се отделяше от нея, побутваше я закачливо с муцуна.
Май че това ухажване не всякога й харесваше. Изгубила предишната си кротост, тя недоволно изръмжаваше. Сурия й досаждаше със задирянията и с постоянното си навъртане около нея. Тя се отделяше сама в гъсталаците, лежеше там от никого необезпокоявана, блажена от нещо, което другите около нея не разбираха.
С инстинкта си на стара майка вълчицата чувстваше, че й предстои нещо и радостно, и мъчително, свързано с много тревоги. Нейният вече не малък опит я бе научил да се справя успешно с тези пролетни грижи.
Много път извървя старата вълчица, докато си намери удобно леговище. Върху един огромен склон на планината се простираха трудно проходими драки. Тук никога не идваха дървари или овчари, не се мяркаха ловни кучета. Наблизо в дерето шумолеше поток.
Вълчицата събираше стар мъх и изсъхнала шума и ги струпваше в дупката под една скала. Продължително се залежаваше там и когато синът й се приближеше, тя го отпъждаше с ръмжене. Срещу Сурия не ръмжеше и го пускаше да лежи до нея. Това озлобяваше Сивия. Той не смееше да се сдави със стария вълк и тръгваше сам из гората, за да не гледа как оня, непознатият, е заел мястото до майка му, което се полага нему, единствения й син. Докато цялата зима не се отделяше от нея, сега скиташе сам. Редовно си намираше храна и съвсем не тъгуваше за майка си. Дори понякога се чувстваше много добре. Срещаше млади вълци и с тях дружно нападаха кошутите, сърните и зайците.
Вълчицата не се тревожеше от отсъствието на сина си. Занимаваха я съвсем други грижи.
В края на април вече си имаше шест малки кутрета и цялото й внимание беше насочено към тях. Тя отслабна, косъмът й се проскуба, изпод него се очертаваха ребрата и щръкналите кости на плешките. След окучването почти не се отделяше от леговището и млякото й не достигаше.
Сурия беше много предпазлив и като всеки стрелян вълк не смееше да се доближава до крайселските поляни, където пасеше добитъкът. Домъкваше само дреболии — зайчета, лисичета, сънливци, мишки. Нещо, което не можеше да утоли нито неговия глад, нито глада на майката. Отгоре на това до потока дойде някакъв човек. Щом усети приближаването му, Сурия офейка.