Лежеше и даваше вид, че дреме. Свраката се стрелна над главата й. Чу се плясък на крила, отчаяни птичи крясъци. Срещу свраката налиташе някакво дребно птиче, а тревожният му писък огласяше цялата гора. Тогава вълчицата видя, че над нея има гнездо и грабливата дългоопашатка бе налетяла върху него.
Птицата-майка се съпротивяваше с всички сили. Но не можеше да спаси нито себе си, нито пилетата си. Двубоят ставаше все по-ожесточен. Наоколо се обадиха сойки и свраки.
Този шум не се хареса на вълчицата, можеше да й създаде неприятности. Тя изварди удобен момент, когато счепкалите се птици паднаха на земята, скочи върху тях и ги затисна с лапите си.
Изяде и двете, като кашляше от перушината. После унищожи и голишарчетата в гнездото.
Така с постоянни тревоги и грижи минаваха вълчите дни и нощи, за да дойдат още по-тежките дни и нощи на зимата.
Есента вълчицата предвождаше вече голяма глутница. Сурия ходеше постоянно с нея, но не той, а тя беше признатият водач. Тук бе и Сивия. Застудяваше се, добитъкът намаля из горите, нямаше вече малки неопитни животни и сам трудно си намираше храна.
Шестте пролетни вълчета отраснаха, но все още не бяха достатъчно предпазливи и не смееха да се отделят от майка си. А храна за толкова гърла не се намираше така лесно. Две-три зайчета или десетина мишки не стигаха само за едного, та камо ли за такава голяма глутница.
След залез вълчицата поведе семейството си към близкото село.
Вървяха бавно, спираха се често. Не забелязаха никаква опасност. Но и не усещаха присъствието на плячка. Стигнаха първите дворища.
От една схлупена сграда идваше мирис на говеда. Сивия прескочи кирпичения зид. Говедата бяха затворени и не можеше да влезе при тях. Чу се изплашено пръхтене на коне и волове. Сивия, ядосан и озлобен, изчатка със зъби и наново се намери на улицата.
Доближи друга къща. И там добитъкът бе затворен. Отнейде лавна куче. Разлаяха се и други псета. Пролетните вълчета, макар и едри, кажи-речи, колкото останалите вълци, се притискаха до майка си. Тя ги разбутваше и продължаваше да върви напред. Вятърът я облъхна с познат мирис, от устата й потекоха слюнки.
Вълчицата се спря с изправена глава. Освен кучешкия лай не долови никаква друга опасност. Тя прескочи през плета. За миг цялата глутница се намери в кошарата. Овцете се скупчиха в един ъгъл.
Вълчицата захапваше някоя овца и с едно-две замахвания прегризваше врата й. Докато траеше кратката схватка, тя изсмукваше кръвта от шията на удушената жертва, а младите вълчета я изтърбушваха и налапваха вътрешностите.
Сурия и Сивия награбиха по едно шиле и побягнаха през плета. В съседния двор се разлая куче. От къщата блесна ярка светлина и тя изплаши вълчицата повече от настървения лай на съседското псе. Майката не успя да вземе овца със себе си. След нея побягнаха и вълчетата.
Спряха едва в началото на гората и разкъсаха домъкнатата плячка. Тя не утоли глада им. Само разпали жаждата им за кръв и месо. Оглозгаха кокалите с ръмжене като врагове. Вълчицата се държеше сравнително спокойно и не стигнаха до кървава свада.
Гората не обещаваше храна. Можеха да я намерят в селото, но по-сигурно там щяха да намерят смъртта си. Майката чувстваше опасността и поведе глутницата към съседното село. Преди да доближат къщите, те намериха на поляната две магарета и още там ги разкъсаха.
На разсъмване се прибраха в гората — лениви, натежали, зажаднели за почивка и сън.
Първа вървеше вълчицата. И само тя — като всяка препатила майка, винаги загрижена за челядта си — не преставаше напрегнато да се оглежда и да обдушва храстите по пътя си.
Край едно дебело дърво тя се спря. Пред себе си усети неясен мирис на човек и на още нещо, което бе усещала в селските дворове. А щом го има тука, то значи, че има и хора.
В здрачината на утрото майката не виждаше нищо обезпокоително, но доловеният мирис я караше да бъде предпазлива. И други утрини бяха минавали по тази пътека, никаква заплаха досега не бе забелязвала, ала сега тя заобиколи дървото. След нея заобиколиха Сурия, Сивия, вълчетата. Само едно от тях, най-ленивото, мина направо.
Обикновено край такива дървета то вдигаше крак и подмокряше дънера му. После драскаше с лапи да закрие мръсотията, която е оставило. Така смяташе и сега да направи. Но щом стъпи до дървото, нещо рязко и звънко изщрака.
Вълчето изквича и прови от болка и страх. Някакви зъбци се впиха в десния му преден крак. То захапа тия зъбци, ала те се оказаха по-твърди от неговите челюсти и усети как собствените му зъби се счупиха и то ги изплю. Опита се да изтегли крака си, но болките така го рязнаха, че легна и пронизително изквича като куче.