Без да чака повече, вълчицата побягна, последвана от Сивия.
Тя избяга далече, както след оглушил я трясък. Цяла нощ ви, но вълчетата не дойдоха. От това стана по-неспокойна и още по-предпазлива. Трепваше от всяко изшумоляване на оголените букови клони, плашеше се от изпукването на съчките под краката си.
В тази враждебна гора за нея нямаше вече храна, нямаше спокоен и сигурен живот.
Вълчицата крачеше през снега из дъбаците. Навлизаше в нови и непознати места, далече от всички ония страхове и опасности, които преживя. Вървеше, без да знае къде отива, подтикната от усета на дългогодишна майка и стар, изключително предпазлив звяр.
Далече от всичко онова, което напомняше за кучета, за хора, за гърмежи, за рязкото изщракване на смъртоносните челюсти в шумата, за умрели овце по пътеките.