Йордан Йовков
Вълчицата
Преди още вълчицата, за която се мислеше, че се увълчила в нивите, да почне да прави пакости, Петър овчарят беше я виждал и знаеше, че се навърта из тъдявашните места. Само че, както се вижда, по рано тя се беше задоволявала с дивеча, който можеше да си хване, или, за да не обръща внимание на себе си, отиваше по плячка надалеч. Сега вече, настървена и дръзка, може би защото кърмеше, тя нападаше и тукашния добитък, правеше често такива големи пакости, че можеше да се помнсли, че вълците са цяла глутница.
— Отваряй си очите, момче — казваше Петър овчарят на Давидка, по-младия овчар в чифлика. — Отваряй си очите, ако не искаш някой ден да си додеш без овце Вълка, момче, е лоша гад: едно изяде, сто ще удуши…
Давидко слагаше хляба във вулията си и се подсмиваше.
— Обръщай се и попоглеждай. Пази се. Гледай по-много на таз страна, накъдето духа вятъра — вълка, мойто момче, под вятъра дохожда. Тъй да знаеш… Какво се смееш? — разсърди се отведнаж Петър овчарят. — Когато ти разправям за вълк, да слушаш. Какъв ми си овчар ти…
— Какво бе, дядо Петре, какво си ме заял — разсърди се на свой ред Давидко. — Не ме е страх мене от вълка, ей! Какво е вълка? — Куче. Не искам да го зная.
Петър овчарят се извърна като ударен, загледа Давидка, кипна. И докато вземе да го хока, очите муго измерваха от глава до пети. И ето, под белите му вежди засвятка нещо весело, той взе да се усмихва: израснал беше Давидко като върлина, висок, плешест, с дълги крака, с дълги ръце. Имаше снага на някой великан, а лицето му беше си останало голобрадо, момчешко. Право казва Давидко-помисли си Петър овчарят — Какво ще му прави вълк на таз боримечка?
— И куче да бъде вълка, Давидко — поде примирително Петър овчарят, — ти пак се пооглеждай. Гад е туй, вяра няма А пък, дето казват, че вълчицата се била увълчила в нивите, не вярвам Там е тя, там — в гората. Истина, гората е на пег-шест часа оттука, ама колко път е то за един вълк — нищо работа.
Той измери пак с очи високия ръст на Давидка и продължи:
— Юнак си, Давидко, юнак си ти. Таз вълчица аз я зная още от зимъс. Още зимъс я видях. Гледам на снега: три стъпки и една рязка, три стъпки и една рязка…
— Каква рязка — попита Давидко.
— Таз вълчица куцаше тогаз. Болният и крак не можеше да стъпи, а само придрасква снега.
— Тя и сега понакуцва — каза Давидко. — Аз я видях как понакуцва.
Давидко нарами вулията си, взе кривака си и излезе.
— Та ти се оглеждай, оглеждай се! — викна след него Петър овчарят.
Давидко се надсмиваше на Петра овчаря, но като останеше сам в къра, особено когато нямаше месечина и биваше тъмно, той често си спомняше за вълка. Тогаз той събираше стадото си на гъсто, звънците зазвъняваха високо, овцете вървяха отпреде му като войска. Давидко викаше с висок глас кучетата си, както правят овчарите, и без да има нужда, стреляше с револвера си.
Тия дни овчарите говореха само за вълчицата и всеки разказа каквото знаеше. Излезе, че вълчицатабеше останала от оная глутница, която беше се появила тая зима надолу по селата. Тогаз по едно време беше станало опасно да се излезе на път, защото в глутницата една вълчица се бесуваше (може да е била тая същата), а знае се, че щом вълчицата се хвърли на нещо — дивеч, добитък или дори човек, — нататък с най-страшна стръв се нахвърля и цялата глутница.
Доста време вълците се скитаха сред виелиците из полето и никакви други стъпки нямаше по снега, освен техниге. Кървавите им нападения дотегнаха най-после на селяните, излезе хайка да ги прогони. Тогаз един вълк започна да се мярка по тъдявашните места. Той беше куц отначало, както беше го виждал и Петър овчарят. Нямаше никакво съмнение, че тоя вълк не е бил никой друг, а тая вълчица. Тя е била ранена през време на хайката и тук се е спасила. Сега нивите бяха изкласили и тя можеше да се скрие навсякъде.
— Тя беше, тя се свърши — посрещна веднаж Петър овчарят Давидка. — Онези двамага ловци от Сърнено, Енчевите братя, нали ги знаеш? Те намерили де се крие вълчицата, взели и вълчетата. Три. Донесли ги в село.
— Лъжеш ме — каза Давидко.
— Какво ще те лъжа, донесли ги. Сега вардели да убият и нея, вълчицата. Те са големи ловци, тез Енчевите. Те ще и видят сметката.
Но тъкмо сега, когато най-много приказваха за нея, вълчицата като че потъна в земята. Енчевите братя, ловците, я дебнеха, но не можаха да я видят нито веднаж. Никой нищо не знаеше за нея. След като и бяха взели вълчетата, тя като че се уплаши и забягна. Само някои селяни, които бяха ходили на воденица и минали край Имаретската гора, разправяха, че чули да вие вълк навътре в гората.
Така се мина пет-шест дни и повече. Изведнаж вълчицата се обади и по един страшен начин даде да се разбере, че е тука. Близо до гората, в една кошара, от седемдесет и няколко кози половината бяха издавени Много добитък също тъй беше изпохапан и трябваше да се заколи. Но най-страшното стана една нощ в Сърнено, гдето бяха занесени вълчетата: нещо влиза в селото, дига се олелия, кучета лаят, квичат, иэплашеният добитък реве. Нещо ходи от двор в двор, но никой не смседа се подаде навън. Енчевите братя, ловците, тая нощ липсваха от село. Само един по-сърчен селянин се осмелил да погледне из прозореца и на светлината видял вълчицата: тънка, дълга, с напращели бозки, раздъхтяна от умора, с увиснал език.