Петър овчарят позамълчава и поглежда вълчицата Очите и са отворени и гледат към полето. Петьр овчарят си спомня да е чувал, че когато някой име нещо свидно на тоя свят, умирал с отворени очи. Той само си помисля това, но не го казва и продължава:
— Як звяр, не се надвива лесно. Сума време се боричкали. Кога Давидко отгоре, кога вълчицата. Па как се докарва, та скача отгоре и, възсяда я, хваща я с едната ръка, а с другата изважда ножа и удря, удря… И каква корава душа — откопчва се и иска да бяга. Грабва тогаз Давидко кривака и я довърши с него…
Петър овчарят поглежда вълчицата, плюе, иска да я ритне с крак, но очите му срещат пак погледа на мъртвите и изцъклени очи и това го смущава.
— Виж я как гледа — казва той, — умряла с отворени очи…
Наоколо селяните пак захващат да викат, да гълчат.