Изведнъж момчето чу някакъв спокоен, уверен шепот — сякаш баща му беше с него. „Ако мечката дойде, вълчето ще те предупреди. Помни, Торак: вълчият нос е толкова добър, че може да надуши дъха на риба. Слухът му е толкова остър, че може да чуе как минават облаците“.
„Да — помисли Торак, — вълчето ще ме предупреди. Все пак е нещо. Искам да умра с отворени очи и да посрещна мечката като мъж. Като татко“.
Някъде много далеч излая куче. Не беше вълк, а куче.
Торак се намръщи. Кучетата означаваха хора, а в тази част на Гората нямаше хора.
Или имаше?
Той потъна в дебрите на мрака. Обратно в лапите на мечката.
Пета глава
Почти се беше стъмнило, когато момчето се събуди.
Беше спало цял ден. Чувстваше се отпаднало и гладно като вълк, но раната му вече не беше толкова топла и подута. Треската си беше отишла.
Също и вълчето.
Торак се запита дали е добре и се изненада от своята загриженост. Какво го интересуваше? Вълчето не му бе никакво.
Тръгна неуверено към Реката, за да утоли жаждата си, и после хвърли нови дърва в тлеещия огън. От усилието се разтрепери. Седна да почине и изяде последния земен орех, а също и няколко листа от киселец, които беше намерил край речния бряг. Бяха жилави и много кисели, но от тях усети прилив на сили. Вълчето още не се появяваше.
Помисли да го извика с виене. Но ако дойдеше, щеше да иска храна. А и имаше опасност да привлече мечката. Затова, вместо да го вика, нахлузи мокасините си и отиде да провери капаните.
Въдиците бяха празни, освен една — на нея се полюшваше оглозганият до кости скелет на малка риба. С примките имаше повече късмет. На едната се беше хванал глухар, който се бореше изнемощяло. Месо.
Като произнесе кратка благодарност към духа на птицата, Торак прекърши врата й, разряза корема и изгълта топлия черен дроб още суров. В устата му остана горчив, лигав вкус, но беше прекалено гладен, за да се отврати.
Почувства се малко по-добре и като завърза птицата за колана си, отиде да провери капана. Изпита облекчение, когато видя, че в него няма мъртво вълче. То седеше до майка си и побутваше с лапа вмирисания й труп. Щом Торак се приближи, тръгна към него, после се обърна и погледна вълчицата, като скимтеше възмутено. Искаше момчето да му каже какво става.
Торак въздъхна. Как да обясни смъртта, когато и той самият не я разбираше?
— Хайде, ела — каза той, без да си прави труд да говори на вълчи език.
Големите уши на вълчето се наостриха, за да уловят думите му.
— Тук няма нищо — продължи Торак нетърпеливо. — Да си вървим.
Щом се върнаха в заслона, той оскуба глухаря, набоде го на една пръчка и го сложи да се пече на огъня. Вълчето се нахвърли на птицата.
Момчето го сграбчи за муцуната и го удари в земята.
— Не! — изръмжа той. — Това е мое!
Вълчето остана да лежи послушно, като потупваше с опашка. Щом Торак пусна муцуната му, то се изтърколи по гръб, оголи бледото си пухкаво коремче и се усмихна мълчаливо в знак на извинение. После офейка на безопасно разстояние, със смирено наведена глава.
Торак кимна одобрително. Вълчето трябваше да се научи, че той е водачът — иначе щеше да си има безкрайни главоболия в бъдеще.
„Хм, какво бъдеще?“ — помисли и се намръщи. Неговото бъдеще не включваше самотно вълче.
Миризмата на печено месо пропъди всички лоши мисли. Мазнината цвърчеше на огъня. Устата му се напълни със слюнка. Отскубна бързо единия крак на глухаря и го пъхна в разсоха на близката бреза — като приношение на закрилника на клана, — после се настани удобно и започна да се храни.
По-вкусно нещо не беше ял. Изсмука всяко късче месо и мазнина от костите и изяде и последното късче хрупкава, солена кожичка. Правеше се, че не вижда големите кехлибарени очи, които следяха всяка негова хапка.
Щом свърши, обърса уста с опакото на дланта си. Вълчето продължаваше да следи движенията му.
Момчето си пое дълбоко дъх.
— Е, добре де — измърмори то. Откъсна другия крак на глухаря и го хвърли към вълчето.
То го схруска за миг. После погледна Торак с надежда.
— Нямам повече — отвърна той.
Вълчето заскимтя нетърпеливо и впери поглед в остатъка от глухаря в ръцете му.
Той беше оглозгал и изсмукал костите, но от тях можеха да се направят игли, въдици и чорба; макар че каква чорба без мях за готвене.