Торак се опита да запази спокойствие. Недей да бягаш! Може да не знае, че си тук.
Леко свистене. Клоните отново се размърдаха.
Той чуваше дебнещите движения на звяра, насочващ се към техния лагер — към баща му. Изчака в напрегнатата тишина, докато шумоленето отмина. „Страхливец! — изкрещя наум. — Остави я да върви, без дори да се опиташ да спасиш баща си!“
„Но какво можеш да направиш?“ — отвърна онази малка част от мозъка му, която все още бе способна да мисли трезво. Баща му знаеше, че това ще се случи. Затова го изпрати за вода. Знаеше, че тя идва за него…
— Торак! — долетя до ушите му ужасеният вик на баща му. — Бягай!
Враните по дърветата се разлетяха. Силен рев разтърси Гората, после втори и трети. Момчето помисли, че главата му ще експлодира.
— Тате! — изкрещя то.
— Бягай!
Гората отново се разтресе. Отново чу виковете на баща си. После изведнъж стана тихо.
Торак запуши уста с юмрук.
Между дърветата съзря огромна тъмна сянка, надвиснала над разрушения смърчов заслон.
Обърна се и побягна.
Втора глава
Докато си пробиваше път през елшовите храсталаци, Торак затъна до колене в мочурището. Брезите зашепнаха, че минава и той мълчаливо ги помоли да не казват на мечката.
Раната на ръката му гореше и при всяко поемане на дъх натъртените ребра го боляха ужасно, но не смееше да спре. Гората беше пълна с очи. Представи си как мечката го следва по петите и продължи да бяга.
Стресна един млад глиган, който ровеше в пръстта за земни орехи, и побърза да му се извини, за да не бъде нападнат. Глиганът изсумтя недоволно и го пусна да мине.
Една росомаха1 му се озъби да стои далече от нея и той също й се озъби, колкото може по-яростно, защото росомахите разбираха само от заплахи. Животното реши, че работата е сериозна и се стрелна по ствола на едно дърво.
На изток небето беше сиво като вълча кожа. Изтрещя гръм. На светлината на светкавиците дърветата изглеждаха яркозелени. „В Планината вали“ — помисли с изненада Торак. Трябваше да внимава за внезапни наводнения. Помъчи се да мисли за това, за да прогони ужасния страх, но не се получи. Затича отново.
Накрая трябваше да спре, за да си поеме дъх. Подпря се на един дъб. Щом вдигна глава и се взря в шумолящите зелени листа, дървото сниши глас — явно не желаеше да споделя тайните си с него.
За пръв път в живота си беше съвсем сам. Вече не се чувстваше част от Гората. Чувстваше се така, сякаш световната му душа бе прекъснала връзката си с живота наоколо: дърветата и птиците, хищниците и тяхната плячка, реките и скалите. Никой и нищо в целия свят не знаеше какво изпитва той. Никой и нищо не искаше да знае.
Болката в ръката му го изтръгна от мрачните мисли. Извади от торбичката с билки последното брезово лико и превърза надве-натри раната си. После се отдели с мъка от дънера и се огледа наоколо.
Беше израснал в тази част на Гората. Всеки рид и всяка поляна му бяха познати. В долината на запад се намираше Червената вода: плитка за канута, но предлагаща добър улов през пролетта, когато сьомгата идваше откъм Морето. На изток, чак до края на дълбокия лес, се простираха огрени от слънцето гори, богати на дивеч, горски плодове и ядки. На юг беше обширната тревиста земя, където северните елени се хранеха с мъх през зимата.
Баща му казваше, че най-хубавото на тази част на Гората е, че в нея рядко идват хора. Освен някоя случайна група ловци от Върбовия клан от запад край морето или от клана на Пепелянката от юг, но те никога не оставаха дълго. Просто минаваха през Гората и ловуваха на воля както всички останали, без да знаят, че се намират в ловния район на Торак и неговия баща.
Момчето никога не се беше замисляло върху това. Така бе живяло винаги: само с баща си, далеч от клановете. Но сега закопня за хора. Идваше му да закрещи. Да вика с цяло гърло за помощ.
Но баща му го беше предупредил да стои настрана от тях.
Освен това виковете му щяха да привлекат мечката.
Мечката.
Паниката го стисна за гърлото. Преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и отново затича, този път по-умерено, в северна посока.