— Вълк! — изкрещя Торак. Бореше се под Хорд, който беше възседнал гърдите му и затискаше ръцете му с колене.
Задните лапи на Вълк задраскаха диво по ръба. Точно под него се чу смразяващо ръмжене… после черните нокти на мечката разцепиха въздуха и за малко пропуснаха лапите на вълчето…
Вълк напрегна всичките си сили и успя да стъпи на пътеката. Но тогава за пръв път реши да върне онова, което Торак му беше подхвърлил, и скочи към него, стиснал Нануак в челюстите си.
Хорд се протегна да вземе торбичката. Торак освободи едната си ръка и хвана младежа за лакътя. Ех, ако ножът му не беше затиснат под коляното на Хорд…
Неземен рев разтърси клисурата. Ужасено, момчето гледаше как мечката се показва над ръба на пътеката.
И в този последен момент, докато тя се изправяше над тях — Вълк се беше заковал с Нануак в уста, а Хорд го притискаше към земята, — в този последен момент той прозря истинското значение на Предсказанието. Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината.
Кръвта от неговото сърце.
Вълк.
„Не!“ — изкрещя вътрешно.
Но вече знаеше какво трябва да направи. На глас извика към вълчето:
— Отнеси торбичката в Планината! Уф-уф! Уф-уф!
Златистите очи на Вълк срещнаха неговите.
— Уф-уф! — задъхваше се Торак. Очите му пареха.
Вълк се обърна и се втурна нагоре по пътеката към Планината.
Хорд изръмжа злобно и се спусна след него, но се подхлъзна, изпищя и се прекатури назад, право в лапите на мечката.
Момчето се изправи с мъка на крака. Хорд продължаваше да пищи. Торак трябваше да му помогне…
Високо над тях се чу оглушителен шум.
Пътеката се разтърси. Момчето падна на колене.
Шумът премина в невъобразим грохот. Торак се хвърли към вдлъбнатината — миг по-късно отгоре се свлече неудържим, смазващ, унищожителен сняг, който помете Хорд, помете мечката и ги запрати с рев към смъртта.
Световният дух беше чул молбата на Торак.
Последното нещо, което той успя да види, беше Вълк, все още с Нануак между челюстите, бягащ пред гърмящия сняг към Планината.
— Вълк! — извика той. После сякаш целият свят побеля.
Торак така и не разбра колко дълго бе стоял прилепен до скалата, с плътно затворени очи.
Най-сетне осъзна, че грохотът е преминал в ехо, а ехото все повече отслабва. Световният дух се отдалечаваше с големи крачки към Планините.
Звукът от стъпките му постепенно премина в леко шумолене на слягащ се сняг.
После в шепот…
После настъпи тишина.
Торак отвори очи.
Не беше заровен жив. Световният дух беше минал над кухината и го беше оставил жив. Но къде беше Вълк?
Той се изправи на крака и се запрепъва към ръба на пътеката. Студът-убиец си беше отишъл — можеше да види Планините през мъглата от слягащ се сняг. Под него клисурата бе изчезнала сред хаос от лед и скали. Някъде под тях лежаха заровени Хорд и мечката.
Хорд беше платил с живота си. Мечката бе празна обвивка, защото Духът бе прогонил демона в Отвъдния свят. Може би истинските души на мечката сега най-после бяха намерили покой след дългия затвор с демона.
Торак беше изпълнил клетвата към баща си. Беше предал Нануак на Световния дух и Духът бе унищожил мечката.
Той знаеше, че е така, но не можеше да го почувства. Чувстваше единствено болката в гърдите. Къде беше Вълк? Дали бе успял да стигне до Планините, преди снегът да го засипе? Или също лежеше заровен под леда?
— Моля те, бъди жив — измърмори Торак. — Моля те. Не искам нищо друго.
Лек ветрец развя косата му, но отговор не дойде.
Една млада врана прелетя с грачене над Планините. Наслаждаваше се на танца си високо в небето. От изток се понесе шум от копита. Торак знаеше какво означава той. Означаваше, че северните елени слизат долу от Голата земя. Гората се връщаше към живот.
Той се обърна и видя, че пътят на юг е останал открит. Можеше да се върне обратно при Рен, Фин-Кедин и Гарваните.
После от север — отвъд реката от лед, която запречваше пътеката, зад облаците, които скриваха Планината на Световния дух — зави вълк.
Не беше пискливото, несигурно виене на малко вълче, а изчистената, прочувствена песен на млад вълк. И все пак това несъмнено бе Вълк.
Болката в гърдите на Торак се стопи.