Знаеше, че е твърде слаб, за да улови някоя риба с копието си и вместо това нагласи една пръчка с въдички от къпинови тръни и окачи на тях водни охлюви. После пое нагоре по Реката, за да огледа за горски плодове и корени.
Известно време вълчето вървеше по петите му; после седна на земята и заскимтя умолително да се върнат; не искаше да изоставя семейството си.
„Чудесно — помисли си Торак. — Остани тук. И без това ми досаждаш с присъствието си“.
Докато търсеше, слънцето слезе още по-ниско. Въздухът стана остър. Елекът му заблестя от влажния дъх на Гората. През главата му мина смътната мисъл, че трябва да си построи заслон, вместо да търси храна, но той я пропъди.
Най-после успя да събере шепа мечи ягоди и лакомо ги изгълта; също и малко късни червени боровинки, няколко охлюва и жълти блатни гъби — леко червиви, но годни за ядене.
Вече се здрачаваше, когато извади късмет и откри туфа земни орехи. С една остра пръчка се зае да копае внимателно, като следваше извитите стебла до малките грудкови корени. Сдъвка първия орех: имаше приятен, сладък вкус, но се загуби в устата му. След изтощително копаене успя да извади още четири. Изяде два, а останалите два напъха в елека си за по-късно.
Щом позасити глада си, усети лек прилив на сила в крайниците, но мозъкът му оставаше странно замъглен. „Какво да правя сега? — чудеше се той. — Защо ми с толкова трудно да мисля?“
Заслон. Това е. После огън. А после да поспи.
Вълчето го чакаше на поляната. Щом го видя, се разквича радостно и се хвърли към него с голяма вълча усмивка. Не само набръчка муцуна и изтегли назад бърни — усмихваше се с цялото си тяло. Прибра уши към главата си и я наклони на една страна; после заклати опашка, размаха предните си лапи и се запремята във въздуха.
От гледката на Торак му се зави свят и обърна гръб на вълчето. А и го чакаше сериозна работа — трябваше да построи заслон.
Огледа се за паднали клони, но наводнението ги беше отнесло надалеч. Налагаше се да отреже няколко по-крехки дръвчета — ако му стигнеха силите за това.
Издърпа брадвичката от колана си, отиде до малка групичка брези и сложи ръка на най-тънката. Измърмори набързо предупреждение към духа на дървото да си намери друг дом и започна да сече.
От усилието главата му се замая. Раната на ръката му затуптя, прониза го болка. Въпреки това продължи да сече.
Сякаш бе попаднал в някакъв безкраен тъмен тунел — сечеше, кастреше и пак сечеше. Но когато ръцете му отмаляха и не можеше повече да замахва с брадвичката, видя с тревога, че е успял да отсече само две тънки брезички и едно хилаво смърчово дръвче.
Трябваше да му свършат работа.
Завърза дръвчетата с разцепен смърчов корен и направи нисък, нестабилен заслон. После го покри от трите страни със смърчови клони и събра още малко за постеля.
Получи се бледо подобие на заслон, но трябваше да свърши работа. Нямаше сили да го защити от дъжда с плесенясали листа. Ако завалеше, щеше да разчита на спалния си чувал и да се моли на Речния дух да не изпраща ново наводнение — беше построил лагера си много близо до водата.
Докато дъвчеше третия земен орех, огледа старателно поляната за дърва. Едва беше преглътнал, когато стомахът му се сви и той изплю обратно ореха.
Вълчето скочи доволно и изгълта повърнатото.
„Защо го направих? — зачуди се Торак. — Дали не съм изял някоя отровна гъба“.
Но усещането не беше като от лоша гъба. Беше различно. Той се потеше и трепереше и макар че в стомаха му вече нямаше нищо, продължаваше да му се повдига.
Изведнъж го прониза ужасно подозрение. Разви превръзката на ръката си и страхът го обгърна като ледена мъгла. Мястото бе подуто и кървавочервено. Миришеше лошо. Той усети топлината, идваща от раната. Щом я докосна, тя запламтя още повече.
Доплака му се. Беше изтощен, гладен и уплашен и отчаяно се нуждаеше от баща си. А ето че имаше нов враг — треската.
Четвърта глава
Торак трябваше да стъкне огън. Сега се състезаваше с треската, а цената беше неговият живот. Заопипва колана си за торбичката с прахан. Ръцете му трепереха, докато вадеше стиските разнищена брезова кора, и на няколко пъти изпусна кремъка. Най-сетне успя да получи искра.