Бяха се измъкнали (по-точно — изгатанчили) от Луд с влака Блейн Моно. „Блейн Влака мамата си трака“ — бе рекъл няколко пъти Джейк, но това беше твърде меко казано; еднорелсовият бе абсолютно побъркан. Еди го беше убил с анти-логика („Бива си те за това, сладурче“ — го бе похвалила Сузана) и те се пренесоха в една Топека, доста различна от аналогичния град в света на Еди, Сузана и Джейк. Което беше прекрасно, защото в този свят — където професионалният бейзболен отбор на Канзас Сити се наричаше „Монарсите“, „Кока-кола“ носеше името „Ноз-а-ла“, а най-големият японски производител на коли бе „Такура“, не „Хонда“ — върлуваше някакво подобие на чума, която мореше всичко живо. „Затова седи си в новата «Такура Спирит» и карай“ — мислеше си Еди.
През тези перипетии ходът на времето му се струваше в границите на нормалното. През голяма част от пътуването той бе уплашен до смърт — предполагаше, че всички са чувствали същото освен може би Роланд, но да, всичко изглеждаше реално и ясно. Не беше почувствал, че времето му се изплъзва, дори когато с куршуми в ушите вървяха по магистрала 70, гледаха застиналите автомобили и слушаха бученето на нещо, наречено от Роланд „изтъняване“.
Обаче след като в стъкления дворец се сблъскаха със стария познайник на Джейк, Тик Так, и стария познайник на Роланд (Флаг… или Мартен… или може би Мерлин), времето се промени.
„Не веднага — размишляваше Еди. — Влязохме в онова проклето розово кълбо… видяхме как Роланд по погрешка убива майка си…, а когато се върнахме…“
Да, тогава бе станало. Бяха се събудили на една морава на петдесетина километра от Зеления дворец. Все още го виждаха, но всички разбираха, че вече е в друг свят. Някой — или нещо — ги беше пренесъл над или през изтъняването, за да ги върне на Пътя на Лъча. Който или каквото го беше направило, бе проявило достатъчно предвидливост, за да приготви на всеки обяд с по кутия „Ноз-а-ла“ и познатите им бисквити „Киблър“ с формата на елфи.
На едно дърво висеше бележка от единственото същество, което Роланд бе пропуснал да убие в палата: „Отречи се от Кулата. Последно предупреждение.“ Смешно. Роланд по-скоро щеше да убие домашния скункс на Джейк и да го изпече на шиш, отколкото да се отрече от Кулата. Никой от тях нямаше да се отрече от Тъмната кула на Роланд, за нищо на света. С Божията помощ щяха да вървят към нея до края.
— Има още няколко часа до мръкване — бе отбелязал Еди в деня, когато намериха предупредителната бележка на Флаг. — Искате ли да ги използваме?
— Да — бе отговорил Роланд от Гилеад. — Да ги използваме.
Така и сториха. Тръгнаха по Пътя на Лъча през безкрайни ниви, разделени с ивици от бодливи храсталаци. Хора не се виждаха никъде. Времето оставаше облачно. Тъй като следваха Пътя на Лъча, облаците над тях понякога се разкъсваха и сред тях надничаха късчета синьо небе, но никога за дълго. Една нощ се изясни достатъчно, за да видят пълната луна, върху която ясно личеше едно лице, изкривено от гадната подигравателна усмивка на Пласьора. Роланд предполагаше, че е късно лято, но на Еди му се струваше, че сезоните са се слели и объркали. Тревата бе пожълтяла, а на места напълно изсъхнала, дърветата (малкото, които виждаха) бяха голи, бодливите храсти — покафенели. Имаше много малко дивеч, за пръв път след напускането на гората на Шардик, мечока киборг, им се случваше с дни наред да си лягат гладни.
Никое от тези премеждия обаче не изнервяше Еди както чувството за безвремие — без часове, без дни, без седмици, без сезони, за Бога. Според луната можеше да е лято, но светът изглеждаше като през първите седмици на ноември, заспал вече зимния си сън. Според Еди времето се владееше до голяма степен от външни събития. Когато ти се случват много интересни неща, то сякаш тече по-бързо. Ако не се занимаваш с друго освен с обичайните досадни глупости, то забавя ход. А когато не се случва абсолютно нищо, времето сякаш си взима отпуска. Вдига си чукалата и отива на море. Звучи странно, но е вярно. „Наистина ли абсолютно нищо не се случваше?“ — размишляваше той (а когато нямаш друго за вършене, освен да буташ инвалидната количка на Сузана сред досадните ниви, време за размишления — колкото искаш). Единственото по-интересно след завръщането им от Кълбото бе така нареченото от Джейк „мистериозно число“, а и то се оказа пълна скука. На гарата в Луд трябваше да отговорят на една гатанка, за да се доберат до Блейн, и Сузана предположи, че мистериозното число е останало оттам. Еди изобщо не беше убеден в правотата и, но все пак това бе само теория.