— Бива — съгласи се Еди. — Гощавайте се. Аз обаче не смятам да опитвам тези гъби.
— Не са никакви гъби — поправи го Роланд. — По-скоро вид боровинки.
Сузана взе едно топче, отхапа малко парче, после — по-голямо.
— Не са за изпускане, захарче. Един приятел на баща ми, Поп Моуз, би казал: „Екстрааа.“
Тя взе друго топче от Джейк и прокара пръст по нежната му повърхност.
— Може би — заупорства Еди, — но веднъж четох в една книга, май се казваше „Записки от мрачния замък“, за една откачалка, която отровила цялото си семейство с такива неща. — Наведе се над Джейк, вдигна вежди и разкриви уста в, както се надяваше, зловеща усмивка. — Отровила ги и те издъхнали в ужасни МЪ-КИ!
Еди се изтърколи от дънера, на който седеше, и започна да се гърчи сред шумата и боровите иглички, като правеше ужасни гримаси и издаваше сподавени звуци. Ко затича в кръг около него и тревожно заповтаря името му.
— Стига! — нареди Роланд.
— Къде ги намери, Джейк?
— Там. На една поляна, която видях от пътеката. Пълно е. А пък ако ви се яде месо… а на мен много ми се яде… има следи от всякакви животни. Има много пресни фъшкии. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд. — Много… пресни… фъшкии. Изрече последните думи бавно, сякаш говореше с някого, който не разбира много добре езика му. По устните на Роланд заигра тънка усмивка:
— Кратко, но ясно. Какво те тревожи, Джейк?
Момчето отговори, почти, без да движи устни:
— Някакви хора ме наблюдаваха. — Замълча, сетне добави: — И сега ни гледат.
Сузана взе едно топче, огледа го, сетне го приближи до лицето си, сякаш искаше да го помирише. — Назад по пътеката, по която дойдохме ли? — попита. — Отдясно?
— Да.
Еди вдигна юмрук пред устата си, сякаш да се изкашля, и прошепна:
— Колко?
— Струва ми се, четирима.
— Петима — намеси се Роланд. — Може би шестима. Една жена. И едно момче, не по-голямо от Джейк.
Момчето го изгледа удивено.
— От колко време са тук? — поинтересува се Еди.
— От вчера. Идват от изток и ни изпревариха.
— Защо не ни каза? — попита Сузана. Говореше натъртено, без да си дава труд да закрива уста.
Роланд я погледна лукаво:
— Интересно ми беше кой от вас ще ги подуши пръв. Всъщност бях готов да заложа на теб, Сузана.
Тя го изгледа хладно и запази мълчание. Погледът и напомни на Еди за Дета Уокър, радваше се, че не е насочен към него.
— Какво ще правим? — попита Джейк.
— Засега нищо.
Това явно не се хареса на момчето.
— Ами ако са като ка-тета на Тик Так? Гашър, Хутс и останалите?
— Не са.
— Откъде знаеш?
— Защото щяха вече да са ни нападнали и да са станали храна за мухите.
Никой не се сещаше за аргументи срещу това твърдение, затова пак тръгнаха. Пътят се виеше под дебелите сенки на вековните дървета. След двайсетина минути Еди чу стъпките на преследвачите им (или наблюдателите им): пращене на клонки, шумолене, веднъж дори тих шепот. „Непохватници“, както ги наричаше Роланд. Еди се ядосваше, че толкова дълго не ги е усетил, и се почуди с какво си изкарват прехраната тези непрокопсаници. Ако беше със следене и дебнене, сигурно гладуваха.
Макар да не го осъзнаваше, до голяма степен бе станал част от Средния свят, но все още измерваше разстоянието в километри, не в колела. Доколкото можеше да прецени, бяха изминали двайсетина километра от мястото, на което Джейк намери хлебните топчета, когато Роланд обяви край на прехода за деня. Спряха на средата на пътя, както правеха след влизането си в гората; така опасността някоя искра от лагерния огън да запали околните дървета бе най-малка.
Еди и Сузана събраха голяма купчина сухи клони, а Роланд и Джейк устроиха лагера и се заеха да режат топчетата. Сузана обикаляше без затруднение между дърветата с инвалидната си количка и събираше съчките в скута си. Еди се приближи, като си тананикаше тихо.
— Погледни наляво, захарче — рече тя.
Той погледна и видя далечен оранжев отблясък. Огън.
— Не са много опитни, а? — отбеляза.
— Не. Всъщност малко ми е жал за тях.
— Имаш ли представа какво са намислили?
— Не, но смятам, че Роланд е прав. Те ще ни кажат сами, когато му дойде времето. А може да решат, че не сме интересни и да се ометат. Хайде, да се връщаме.