Държеше се като кръгъл глупак, но не му пукаше. Чувстваше се глупаво.
— Както когато гледахме Роланд в Голямата зала на Гилеад, само че сега сме в Ню Йорк на 31 май 1977 година! Денят, когато се чупих от „Пайпър“! Повторение на серията, приятел!
— Когато се чупи… — започна Еди, но Джейк не му даде възможност да се доизкаже.
Дойде му нова мисъл. Като гръм от ясно небе. Само че това сравнение бе твърде слабо. Дойде му като ураган. Така засия, че Еди се отдръпна стъписано.
— Розата! — прошепна той.
Сякаш някой го душеше и не му позволяваше да говори по-високо, гърлото му бе пресъхнало, все едно беше нагълтал пясък.
— Еди, розата!
— Какво общо има розата?
— В този ден я видях! — Той го докосна с треперещата си ръка. — Отидох в книжарницата… после на празния парцел. Мисля, че навремето там е имало закусвалня…
Еди закима възбудено:
— „Том и Джери“ на Второ Авеню и Четирийсет и шеста…
— Магазинчето го няма, но розата е там! Онзи мой двойник, който върви по улицата, ще я види. Ние също ще я видим.
Очите на Еди заблестяха:
— Да вървим тогава. Да не те изпускаме от очи. Него. Който и да е.
— Не бери грижа. Знам къде отива.
Другият Джейк — нюйоркският Джейк, Джейк от 1977 година — вървеше бавно, оглеждаше се любопитно и явно не бързаше. Джейк от Средния свят си спомняше точно какво бе чувствало момчето — внезапното облекчение, когато спорещите гласове в главата му („Мъртъв съм!“, „Не съм мъртъв!“) най-сетне прекратиха досадната си препирня. Беше станало край оградата, където двамата бизнесмени играеха морски шах. Спомни си облекчението, че е избягал от училище, и идиотското си есе, възложено от госпожица Ейвъри. Есето участваше с цели двайсет и пет процента в оценката за годината, а той бе писал пълни глупости. Фактът, че учителката оцени с 6+ „творбата“, не променяше нищо, само доказваше за пореден път, че той се побърква; целият свят се беше побъркал.
Прекрасно бе да се измъкне — дори само за малко — от това безумие. Затова се наслаждаваше на свободата.
„Само че нещо не е като преди — замисли се Джейк, онзи Джейк, който вървеше след себе си. — Имаше нещо…“
Огледа се, но не разбра какво го притеснява. Беше краят на май, слънцето напичаше, Второ Авеню гъмжеше от народ и таксита, от време на време минаваше по някоя черна лимузина; всичко изглеждаше нормално. Обаче не беше. Нищо не беше нормално.
Някой подръпна ръкава на Еди.
— Виждаш ли нещо особено? — попита Джейк.
Еди се огледа. Въпреки собствените си затруднения в приспособяването (беше попаднал в онзи Ню Йорк, съществуващ няколко години след неговото отпътуване) разбираше какво има предвид Джейк. Нещо не беше наред.
Сведе очи към тротоара, сигурен, че няма да има сянка. Очакваше да са загубили сенките си като децата в една от приказките… една от деветнайсетте приказки… или беше нещо по-ново, като „Лъвът, вещицата и дрешника“ или „Питър Пан“. Някоя от приказките, които можеха да се нарекат „Съвременните деветнайсет“? Нямаше значение, защото сенките им ги следваха.
„А не би трябвало — помисли си той. — Не би трябвало да имаме сенки в този мрак.“
Глупава мисъл, защото не беше тъмно. Беше утрин, за Бога, ярка майска утрин, слънцето се оглеждаше в лъскавите коли и в прозорците на магазините от източната страна на Второ Авеню, отблясъците го караха да примижава. Въпреки това му се струваше, че е тъмно, сякаш светлината бе ефирна повърхност, декор на театрална сцена. „На разсъмване пред нас се открива Арденският лес.“ Или някой датски замък. Или кухнята на Уили Ломан. В случая декорът бе Второ Авеню в Ню Йорк.
Да, нещо подобно, само дето зад кулисите нямаше гримьорни и складирани декори, само плътен мрак. Някакъв безкраен мъртъв свят, където Кулата на Роланд вече се бе сринала.
„Дано да греша — помисли си Еди. — Дано само да ми се струва заради шока от озоваването в Ню Йорк от миналото.“
Не му се вярваше обаче да греши.
— Как се озовахме тук? — обърна се към Джейк. — Нямаше врата… — Замълча, сетне добави обнадеждено: — Може би все пак е сън.
— Не. По-скоро е като пътуването в стъклената сфера. Само че този път няма сфера — отвърна Джейк, сетне му хрумна нещо: — Чу ли звъна? Мелодията? Точно преди да се озовем тук.
Еди кимна:
— Сякаш ме поглъщаше. Накара ме да се просълзя.