Всички.
Джейк наблюдаваше как другото му, по-младо „аз“, с разширени от изненада очи се отдръпна от собственика на книжарницата. „Защото името му е Тауър — помисли си. — Това ме удиви. Не заради Роландовата Кула — тогава не знаех за нея, а заради снимката, която залепих на последната страница на тетрадката с есето.“
Беше сложил снимка на наклонената кула в Пиза, сетне я бе потъмнил с черен пастел.
Тауър го попита как се казва. Джейк Седемдесет и седма му каза, човекът пусна няколко шеги. Добронамерени шеги, типични за възрастните, които обичат деца.
— Здраво ръкостискане, друже — говореше Тауър. — Ръкуваш се като супер-герой от някой уестърн — като оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, Аризона, прочиства града от всички мошеници, после продължава по пътя си. Нещо като романите на Уейн Д. Овърхолсър, да речем…
Джейк пристъпи към бившето си „аз“ (ситуацията му напомняше тъп телевизионен сериал), очите му се разшириха.
— Еди! — Още шепнеше, макар да знаеше, че хората в книжарницата не са в състояние да го…
Само дето може би грешеше. Спомни си жената, която бе повдигнала полата си, за да прескочи Ко. Калвин Тауър за миг извърна поглед към него, после продължи да говори с другия Джейк.
— Може би не ни виждат, но за всеки случай да внимаваме — прошепна Еди.
— Добре. Само погледни „Чарли Пуф-паф“, Еди!
Еди погледна и отначало не видя нищо освен самия Чарли, разбира се: Чарли с фар като око и наивна усмивка. Сетне вдигна вежди:
— Мислех, че „Чарли Пуф-паф“ е от Берил Еванс.
Джейк кимна:
— Аз също.
— Коя тогава е тази… — Еди се вгледа по-внимателно в книгата. — Коя е тези Клаудия-и-Инес Батчман?
— Нямам представа. Никога не съм я чувал.
Един от старците стана и тръгна към тях. Тръпки побиха Еди, Джейк пребледня, Ко тихо изскимтя. Тук нещо определено не беше наред. В известен смисъл те наистина бяха загубили сенките си. Еди просто не знаеше как.
Хлапе Седемдесет и седма плати двете книги, размени още няколко реплики с книжаря. Разсмяха се на някаква шега. После тръгна към вратата. Еди понечи да го последва, но Джейк от Средния свят го хвана за ръката:
— Чакай! Другото ми „аз“ ще се върне.
— Не, да изчакаме навън.
Джейк се замисли, прехапа устни и кимна. Тръгнаха към вратата, другият Джейк наистина се върна. Двамата спряха и се отдръпнаха встрани. Книгата с гатанките бе отворена. Калвин Тауър, който се беше върнал при шахматната дъска, посрещна хлапето с приятелска усмивка:
— Размисли ли за кафето, каубой?
— Не, исках да попитам…
— Ще го попита за загадката на Самсон — прошепна Джейк от Средния свят. — Не е важно. Сега Дипно ще разкаже доста увлекателна история. Искаш ли да я чуеш?
— Ще мина без нея. Да тръгваме.
Излязоха. И макар че Второ Авеню изглеждаше все така странно, създавайки чувство за непрогледен мрак зад кулисите, зад самото небе, тук все пак бе по-добре, отколкото в „Ресторант за мисълта“. Поне бяха на въздух.
Джейк подхвърли:
— Да отидем на празния парцел между Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица. — Кимна към „двойника“ си и добави: — Той ще ни настигне.
Еди се помисли, сетне поклати глава.
Лицето на Джейк посърна:
— Не искаш ли да видиш розата?
— Естествено. Изгарям от желание да я видя.
— Тогава…
— Мисля, че имаме още работа тук. Не знам защо, но го чувствам.
Джейк — Хлапе Седемдесет и седма — бе оставил вратата на магазина отворена. Еди отново влезе. Арон Дипно обясняваше на момчето гатанката на Самсон, която по-късно щяха да зададат на Блейн Моно. Джейк от Средния свят отново загледа таблото пред входа („Уилиам Фокнър на тиган, Твърдо сварен Реймънд Чандлър“). Бърчеше чело, сякаш нещо го смущаваше. След секунда изтърси:
— Текстът също е променен.
— Как?
— Не помня предишния.
— Важно ли е?
Джейк се обърна към него — погледът му беше като на човек, преследван от призраци.
— Не знам — отвърна. — Това е поредната гатанка. Мразя гатанките!
Еди го разбираше. „Кога Берил не е Берил?“ — помисли си.
— Когато е Клаудия — изрече на глас.
— А?