— Нищо. По-добре се отдръпни, ако искаш да не се сблъскаш със себе си.
Джейк смаяно изгледа приближаващия се Джон Чеймбърс, после послуша съвета на Еди. Хлапе Седемдесет и седма тръгна по Второ Авеню с новите си книги в ръка. Джейк от Средния свят се усмихна тъжно:
— Спомних си нещо. Когато излизах от книжарницата, бях сигурен, че никога повече няма да стъпя тук. Значи съм сгрешил.
— Като се има предвид, че сме по-скоро призраци отколкото хора, не е много сигурно. — Еди го потупа по гърба. — А ако си забравил нещо важно, Роланд ще ти го напомни. Това поне му се удава.
Хлапето се усмихна облекчено. От личен опит знаеше, че Стрелеца умее да помага на хората да си спомнят забравени неща. Приятелят му Алан сигурно бе притежавал способността да чете мисли, а Кътбърт беше човекът с най-развито чувство за хумор в ка-тета им. Роланд обаче беше дяволски добър в хипнозата. Можеше да натрупа цяло състояние в Лас Вегас.
— Сега ще отидем ли при розата? — Джейк огледа подозрително Второ Авеню; улицата, която изглеждаше едновременно светла и мрачна. — Там вероятно е по-добре. Благодарение на розата всичко изглежда по-добре.
Еди тъкмо смяташе да отговори утвърдително, когато пред книжарницата на Калвин Тауър спря тъмносив линкълн. Паркира на забраненото място до пожарникарския кран, предните врати се отвориха. Когато видя кой слиза, Еди стисна рамото на Джейк.
— Ох. Човече, боли!
Еди не му обърна внимание. Стисна го още по-силно и прошепна:
— Боже! Всемогъщи Боже, какво става? Какво, по дяволите, става!
Пребледня като мъртвец, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. Джейк с мъка се освободи от хватката му. Еди понечи да посочи нещо, но сякаш силите го бяха напуснали, защото отпусна безпомощно ръка.
Мъжът, който слезе от дясната предна врата на линкълна, заобиколи колата, докато шофьорът отваряше задната врата откъм тротоара. Движенията им изглеждаха добре заучени, почти като стъпките на някакъв танц. Човекът, който слезе, носеше скъп костюм, който обаче не променяше факта, че непознатият е нисък и трътлест. Черната му коса беше започнала да се прошарва на слепоочията. Отгоре на всичко имаше пърхот, ако се съди по белите люспици, обсипали костюма на раменете му.
Наоколо сякаш изведнъж притъмня. Джейк вдигна глава, за да провери дали слънцето не се е скрило зад облак. То продължаваше да грее необезпокоявано, но на момчето му се стори, че е обкръжено с черен ореол, все едно беше изплашено око, очертано с черен молив.
На около петстотин метра от тях Джейк Седемдесет и седма зяпаше витрината на малък ресторант, наречен „При Пуф-паф“. Наблизо беше магазинът за плочи „Кулата на килата“, където щеше да си помисли: „Кулите вървят евтино днес.“ Ако бе погледнал назад, предишното му „аз“ щеше да види сивия линкълн… но той не поглеждаше. Умът на Хлапе Седемдесет и седма бе зает с мисли за бъдещето.
— Това е Балазар — прошепна Еди.
— Какво!
Еди сочеше трътлестия мъж, който спря, за да оправи скъпата си вратовръзка. Другите бяха застанали от двете му страни. Изглеждаха едновременно спокойни и нащрек.
— Енрико Балазар. Изглежда много млад. За Бога, почти на средна възраст!
— Седемдесет и седма е — напомни му Джейк. — Него ли сте убили с Роланд?
Еди му беше разказал за престрелката в клуба на Балазар през 1987 година, като бе спестил най-жестоките моменти. Онази част например, когато Кевин Блейк беше хвърлил главата на брат му в кабинета на Балазар, за да накара Еди и Роланд да се покажат. Хенри Дийн, големият мъдрец и непоправим наркоман.
— Да — отвърна Еди. — Него убихме. Шофьорът му е Джак Андолини. Беше известен като Стария грозник. Влезе заедно с мен в заведението малко преди престрелката.
— Роланд е убил и него, нали?
Еди кимна. Беше по-лесно, отколкото да обяснява как Андолини бе умрял ослепен и с разкъсано лице под щипките на гигантските омари.
— Другият телохранител е Джордж Бионди по прякор Големия нос. Лично го убих. Ще го убия. След десет години — прошепна. Изглеждаше така, като че всеки миг ще припадне.
— Добре ли си? — разтревожено попита хлапето.
— Да. Ще се стегна, не бери грижа.
Бяха се отдръпнали от вратата на книжарницата. Ко клечеше в краката на момчето. Другият Джейк бе изчезнал.
„Сигурно вече тичам — помисли си хлапето. — Може би дори прескачам количката на раздавача. Тичам към закусвалнята, защото съм сигурен, че това е пътят за връщане в Средния свят. Пътят към него.“