— Да, но…
Без да обръща внимание на Овърхолсър, Роланд се обърна към бойците. Бяха общо седем. „Хубаво число — помисли си той. — Силно число.“ Погледна зад тях към прашния облак. Той се издигаше по-високо от вихрите на семинона и се приближаваше с ужасяваща бързина. Засега обаче нещата вървяха според плана.
— Слушайте добре — обърна се той към Заля, Маргарет и Роса; членовете на ка-тета му вече знаеха тази тайна, спо делена от Джейми на верандата на Джафърдсови. — Вълците не са нито хора, нито зверове, те са роботи.
— Роботи! — удивено възкликна Овърхолсър.
— Да, и нашият ка-тет вече се е срещал с такива. — Роланд си спомни една поляна, където последните стражи на големия мечок ги бяха нападнали. — Носят качулки, за да крият малките въртящи се предмети, които носят на главите си. Те вероятно са толкова широки и толкова високи. — Роланд показа размери от около пет на десет сантиметра. — Точно това Моли Дулин е улучила и отсякла с чинията си. Уцелила го с случайно. Ние ще се целим съзнателно.
— Мислещи шапчици — вметна Еди. — Те са тяхната връзка с околния свят. Без тях са мъртви.
— Целете се тук — заръча Роланд и вдигна ръка на два пръста над главата си.
— Ами гърдите… отворите на гърдите им… — заекна Маргарет.
— Това беше опашата лъжа. Целете се във върха на качулките им.
— Иска ми се да знам защо онзи ден наговори толкова много глупости — измърмори Тян.
— Надявам се, че ще доживееш да научиш.
Последните деца, най-малките, вече тръгваха по пътя през дерето, послушно хванали се за ръце. Най-големите сигурно се бяха отдалечили на около двеста метра. Толкова стигаше. Роланд се обърна към пазачите на децата:
— Сега ще ги извикам. Прехвърлете ги през канавката и ги водете между царевицата в два успоредни реда. — Посочи зад гърба си, без да се обръща. — Не е нужно да обяснявам колко е важно царевичните стъбла да останат непокътнати. Особено тези покрай пътя, които Вълците могат да видят.
Те кимнаха.
— Когато стигнете оризищата, влезте в един от каналите. Заведете ги до самата река и ги накарайте да залегнат неподвижно сред ориза. — Роланд разпери ръце. — Накарайте ги да се разпръснат. Вие застанете откъм реката. Ако има още Вълци, ще дойдат оттам.
Без да им даде възможност за въпроси, Роланд пъхна пръсти в устата си и изсвири.
Еди се озърна и с тревога забеляза колко се е приближил прашният облак. Това бе съвсем логично, когато човек знаеше тайната; сивите коне не бяха живи същества, а машини, направени като коне.
„Като конвой държавни шевролети“ — помисли си той.
— Роланд, бързи са! Дяволски бързи!
— Ще успеем.
— Сигурен ли си? — попита Роса.
— Да.
Най-малките деца вече се прехвърляха през канавката, хванати за ръце и с разширени от страх и възбуда очи. Манихеецът Кантаб и жена му Ара ги водеха. Тя ги насочваше през царевицата, като заръчваше дори да не докосват стеблата.
— Защо, сай? — попита едно хлапе на не повече от четири с подозрително тъмно петно отпред на панталона. — Царевицата вече е обрана.
— Такава е играта — обясни Кантаб. — Казва се „не докосвай царевицата“.
Той запя. Някои деца последваха примера му, но повечето бяха твърде уплашени, за да пеят.
Роланд погледна на изток. Доколкото можеше да прецени, на Вълците им оставаха още десетина минути, докато стигнат Уай. Десет минути, богове, колко бяха бързи. Вече му бе минало през ума, че ще се наложи да оставят Слайтман Младши и близнаците Тавъри при себе си. Не беше планирано така, но при такъв бърз развой на събитията плановете винаги се променят. Трябва да се променят.
Последните деца се върнаха и на пътя останаха само Овърхолсър, Калахан, Слайтман Старши и Сейъри Адамс.
— Тръгвайте — нареди Роланд.
— Искам да изчакам сина си! — възрази Слайтман.
— Върви.
Слайтман изглеждаше готов да спори, но Сейъри Адамс го потупа по ръката, а Овърхолсър го хвана за ръкава.
— Хайде — нареди богатият фермер. — Той ще се грижи за твоето така, както за своето.
Слайтман изгледа с недоверие Стрелеца, но се прехвьрли през канавката и тръгна след децата заедно с Овърхолсър и Сейъри.
— Сузана, покажи им скривалището.
Погрижиха се децата да прекосят канавката далеч от мястото на изкопа им. Сузана разрита с отрязания си до коляното крак листата и клонките, с които бяха покрили дупката.