— Мушкай се в скривалището — прошепна той на Джейк. — Веднага!
Джейк се изхлузи от него и изчезна под земята.
— Хайде, Франк. И тихо. След две минути можеш да крещиш колкото си искаш, но засега си дръж устата затворена. Това важи за всички ви.
— Ще мълча — изстена момчето.
Бени и сестричката на Франк кимнаха.
— По някое време ще изскочим и ще започнем да стреляме. Вие тримата — Франк, Франсин и Бени — ще кротувате. Не се показвайте. Ако ви е мил животът, стойте долу.
Роланд лежеше в мрака; усещаше миризмата на пръст и слушаше задъханото дишане на децата. Скоро този шум бе заглушен от приближаващия се тропот. Той отново гледаше през очите на въображението и интуицията. След по-малко от трийсет секунди, може би петнайсет, червеният гняв на битката щеше да го заслепи, но засега той виждаше всичко и то бе точно както го искаше. И защо не? Каква полза имаше да си представя провала?
Видя близнаците на Кала, проснати в най-гъстата и влажна част на оризищата, с омазани от тиня дрехи. Видя възрастните, наредени край брега. Видя Сейъри Адамс с чиниите и и Ара — жената на Кантаб — също с няколко, защото Ара също хвърляше (макар че като манихейка не можеше да дружи с другите жени). Видя неколцина мъже — Естрада, Адамс, Овърхолсър — въоръжени с ба. Вон Айзенхарт държеше пушката, която Роланд му бе почистил. На пътя видя приближаващата орда на сиво-зелените ездачи и сивите им коне. Вече забавяха ход. Металните им маски проблеснаха на слънцето. Иронията на тези маски бе, че под тях имаше още много метал. Роланд насочи окото на въображението си в търсене на друга група ездачи — които да отиват на юг към града. Не видя такива. В неговото въображение поне всички Вълци идваха насам. Така трябваше да бъде, ако бяха налапали примамката. Той видя фургоните покрай пътя и съжали, че не са разпрегнали животните, но, разбира се, така изглеждаше по-добре, сякаш бяха избягали панически. Видя пътя към мините, изоставени и действащи, и към пещерите зад тях. Видя как първите ездачи дърпат юздите си и как конете им гневно се озъбват. Видя през очите им не живи образи като през човешки очи, а застинали картини като в спи-се-ние. Видя детската шапчица, която Франсин Тавъри бе хвърлила. Освен образи той си представяше и миризми. Подуши нещо силно и апетитно — онова, което Вълците отнемаха от отвлечените деца. Във въображението си той имаше и уши и чу (много слабо) познатото щракане като от Анди, същото тихо бръмчене на релета, двигателчета, хидравлични помпи и боговете знаеха какви други устройства. Представи си как Вълците изучават обърканите следи на пътя (надяваше се да са объркани), после поглеждат към дерето. Защото нямаше никаква полза да си ги представя как гледат в другата посока, готови да изпекат десетимата като в тенджера. Не, те гледаха пътя през дерето. Трябваше да гледат натам. Те надушваха децата — може би не само веществото, съдържащо се в мозъка им, а и страха им, — виждаха няколкото дреболийки, изпуснати от плячката им. Седяха на железните си коне. И гледаха. „Хайде, вървете — мълчаливо ги подкани Роланд. — Вървете. Идете да ги потърсите. Вземете онова, за което сте дошли.“
Чу се силно изщракване от един от Вълците. То бе последвано от кратко изсвирване на сирена. След това прозвуча пронизително изсвирване, каквото Джейк бе чул в Когана. После те отново тръгнаха. Копитата на конете им прокънтяха върху огана, после по по-каменистия път към мините. Това бе единственият шум; конете не цвилеха уплашено като впрегнатите във фургоните. За Роланд това беше достатъчно. Те бяха налапали въдицата. Той извади револвера си. До него Джейк се размърда и Роланд се досети, че и момчето вади оръжието си.
Беше им казал какво да очакват, когато изскочат от скривалището: една четвърт от Вълците — обърнати към реката; друга четвърт — към Кала Брин Стърджис. А може би повече щяха да гледат към града, защото точно оттам очакваха да дойдат неприятности. А останалите? Трийсетина или повече? Вече трябваше да са тръгнали през дерето към мините.
Роланд започна да брои до двайсет, но когато стигна до деветнайсет, реши, че толкова стига. Той сви краката си — сега не изпитваше никаква болка в ставите — и стисна бащиния си револвер.
— За Гилеад и Кала! — изкрещя. — Напред, стрелци! Напред, Сестри на Оризия! Напред! Убийте ги! Без милост! Избийте ги до крак!