Джейк не му обърна внимание. Пусна прехващачите, дадени му от Еди, на земята, прескочи купчината трупове и навлезе в дерето.
— Джейк? Джейк, това не е много добра идея…
Някой хвана Еди за ръката. Той се извъртя, вдигна револвера, но видя Роланд и отново го смъкна.
— Не те чува — каза Стрелеца. — Хайде, да го последваме.
— Чакай, Роланд, чакай — извика Роса; беше омазана с кръв и Еди предположи, че е от бедната сай Айзенхарт. — И аз искам.
Достигнаха Джейк точно когато останалите Вълци предприеха последната си атака. Неколцина хвърлиха прехващачи. Роланд и Еди лесно ги свалиха. Джейк изстреля девет куршума на равни интервали и всеки път поваляше по един Вълк. Когато пълнителят му се изпразни, Росалита уби десети с чиния, викайки името на Господарката Оризия. Заля Джафърдс също ги беше последвала и сега порази единайсети.
Докато Джейк зареждаше, Роланд и Еди, застанали един до друг, се захванаха за работа. Те със сигурност можеха да убият оставащите осем (Еди не се изненадваше, че в последната групичка в крайна сметка се бяха оказали деветнайсет), но преотстъпиха двама на Джейк. Те се приближаваха, въртейки лазерните мечове и главите си по начин, който несъмнено би ужасил някой селяк, но момчето хладнокръвно уби единия. После се отдръпна и се наведе, когато другият вяло замахна към него.
Конят му прескочи труповете в началото на пътя. Сузана седеше от другата страна, при канавката, сред купчина метал и разлагащи се маски. Тя също бе покрита с кръвта на Маргарет Айзенхарт.
Роланд разбра, че Джейк отстъпва последния на Сузана, която не можеше да се присъедини към тях в дерето. Стрелеца кимна. Момчето бе видяло ужасни неща тази сутрин, беше преживяло ужасен шок, но щеше да се оправи. Ко — който ги чакаше в дома на отеца — със сигурност щеше да му помогне.
— О-РИЗИЯ1 — изкрещя Сузана и хвърли последната чиния, когато Вълкът насочваше коня си на изток, към онова, което бе негов дом.
Чинията изсвистя и посече върха на зелената качулка. За миг този последен крадец на деца остана на седлото, потрепери и алармата му зазвуча, викайки помощ, която нямаше да получи. После се преобърна назад, направи кълбо и падна с главата надолу. Сирената му секна.
„Така нашите пет минути свършиха“ — помисли си Роланд. Погледна пушещото дуло на револвера си и го прибра в кобура. Една по една алармите на повалените роботи започнаха да се изключват.
Заля го гледаше замаяно и с невярващи очи.
— Роланд!
— Да, Заля?
— Това ли е краят? Възможно ли е вече да ги няма? Наистина ли?
— Избихме ги до един. Преброих шейсет и един и сега всичките лежат на пътя или в канавката.
Съпругата на Тян остана неподвижно за миг, сякаш още осмисляше тази информация. После направи нещо, което изненада дори Роланд. Хвърли се върху него, притисна го в обятията си и обсипа лицето му със страстни целувки. Стрелеца потърпя известно време, после я отблъсна. Отвратителното чувство вече го обхващаше. Усещането за пълна безполезност. Чувството, че ще води тази битка или други като нея во веки веков, на едно място изгубвайки два пръста в щипките на чудовищни раци, на друго — може би око в ноктите на хитра вещица и че след всяка битка Тъмната кула ще му се струва малко по-далеч, вместо да се приближава. Всеки път болестта щеше да прониква все по-дълбоко в тялото му. „Стига — рече си. — Това са глупости.“
— Ще изпратят ли още? — попита Роса.
— Вероятно нямат какво повече да изпращат. Ако го направят, почти съм сигурен, че ще са по-малко. А вие вече знаете как да ги убивате, нали?
— Да.
Тя се усмихна зловещо. Очите и обещаваха още целувки за него, но по-късно, ако той иска.
— Идете в оризищата, двете със Заля. Извикайте останалите и им кажете, че вече е безопасно. Днес Господарката Оризия беше благосклонна към Кала. Също и към наследниците на Елд.
— Вие няма ли да дойдете? — попита Заля; беше се отдръпнала от него и страните и горяха. — Няма ли да дойдете, за да ви приветстват?
— Може би по-късно ще приемем приветствията им, но сега трябва да говорим ан-тет. Момчето преживя голям шок.
— Да — каза Роса. — Добре. Хайде, Зи. — Хвана Заля за ръката. — Ела да съобщим добрата вест.
Двете жени пресякоха пътя, като заобиколиха отдалеч мъртвия Бени. Останките му се държаха само благодарение на дрехите. Заля потрепери при мисълта за скръбта на баща му.