Татко Калахан излезе от царевицата; носеше Лия Джафърдс. Въпреки шума момиченцето спеше. Калахан погледна труповете на Вълците, извади едната си ръка изпод детето и бавно се прекръсти.
— Слава на Господ.
Роланд го хвана за ръката.
— Прекръсти и мен, отче.
Калахан го изгледа неразбиращо.
Роланд кимна към Вон Айзенхарт:
— Този мъж обеща да ме прокълне, ако нещо стане с жена му.
Можеше да говори още, но нямаше нужда. Калахан разбра и очерта кръст върху челото му. Роланд дълго щеше да чувства топлината на пръстите му. И макар че Айзенхарт така и не изпълни заканата си, Стрелеца никога нямаше да съжалява за тази допълнителна защита срещу злото.
На Източния път започна спонтанно празненство. Дори в оплакването на двамата загинали имаше радост. Никой не смяташе, че загубата им е била напразна. Еди предполагаше, че е вярно. Щом човек не е загубил своите жена и дете, всичко изглежда оправдано.
Песента откъм града приближаваше. В далечината се виждаше облак прах. На пътя хората се прегръщаха. Някой се опита да отнеме главата на Маргарет Айзенхарт от съпруга и който досега отказваше да се раздели с нея. Еди се приближи до Джейк и го попита:
— Не си гледал „Междузвездни войни“, нали?
— Не, нали ти казах. Исках да ги гледам, но…
— Но си напуснал света твърде скоро. Знам. Тези неща, които размахваха… Джейк, те са от филма.
— Сигурен ли си?
— Да. И Вълците… Джейк, самите Вълци… Джейк кимна бавно. Вече виждаха хората от града. Новодошлите забелязаха децата — всички деца, живи и здрави — и нададоха радостни възгласи. Онези, които вървяха най-отпред, се затичаха.
— Знам.
— Така ли? — изненада се Еди. — Наистина ли? Защото… човече, толкова е безумно…
Джейк погледна натрупаните на купчини Вълци. Зелените качулки. Сивите панталони. Черните обувки. Озъбените, разлагащи се лица. Еди бе смъкнал една от тези маски и бе погледнал отдолу. Имаше само метал с две лещи за очи, метална решетка на мястото на носа и два микрофона за уши. Не, единствените им отличителни черти бяха в маските и дрехите.
— Безумно или не, аз знам какво са, Еди. Или поне откъде са дошли. От „Марвъл комикс“.
По лицето на Еди се изписа върховно облекчение. Той се наведе и целуна Джейк по бузата. Момчето леко се усмихна. Не беше много, но бе добро начало.
— Да, „Човекът паяк“ — възкликна Еди. — Като дете не можех да се наситя на тези комикси.
— Аз не съм ги купувал, но Тими Мучи в боулинг-залата имаше огромна колекция: „Човекът паяк“, „Вълшебната четворка“, „Капитан Америка“, всички. Тези тук… — …са като от „Доктор Гибел“.
— Да. Ако не са точни копия, вероятно маските им са преработени, за да приличат повече на вълци, но иначе… същите зелени качулки, същите зелени наметала. Да, Доктор Гибел.
— А прехващачите „Снич“? Чувал ли си за този Хари Потър?
— Не. А ти?
— Не, но веднага ще ти кажа защо. Защото „сничовете“ са от бъдещето. Може би от някой комикс, който ще излезе през 1990-а или 1995-а. Разбираш ли ме?
Джейк кимна.
— Всичко е деветнайсет, нали?
— Да — съгласи се момчето.
Еди се огледа:
— Къде е Сюз?
Преди обаче да се заемат с търсене на Сузана Дийн (а тогава вероятно вече бе твърде късно), първите празнуващи хора от града се появиха. Еди и Джейк бяха подхванати от тълпата — всеки искаше да ги прегърне, целуне, да им стисне ръката, да се смее с тях, да плаче на рамото им, да им благодари, благодари и така до безкрай.
Десетина минути след идването на основната група от града Росалита плахо се приближи до Роланд. Стрелеца много се радваше да я види. Ибън Тук го беше хванал за ръцете и не спираше да повтаря колко са сгрешили двамата с Телфорд, колко ужасно и жестоко са се излъгали и как, когато дойдело време да си тръгват, той щял да ги екипира от глава до пети с всичко необходимо, без да им вземе дори стотинка.
— Роланд!
Стрелеца се извини, хвана Росалита за ръцете и двамата се отдалечиха. Вълците бяха разпръснати навсякъде и радостните хора безмилостно ограбваха труповете им. Всяка минута прииждаха нови граждани.
— Роса, какво има?
— Вашата приятелка. Сузана.
— Какво?
Роланд се намръщи и се огледа. Не видя Сузана, дори не си спомняше кога за последно я е зърнал. Когато даваше на Джейк цигарата ли? Толкова отдавна? Така му се струваше.