— Къде е тя?
— Точно това е проблемът. Не знам. Затова погледнах във фургона, с който дойде, като си мислех, че е влязла да си почине. Или че може би е припаднала. Но я нямаше. Освен това… количката е изчезнала.
— Богове! — изръмжа Роланд и се плесна по бедрото. — О, богове!
Росалита уплашено се отдръпна.
— Къде е Еди? — попита Стрелеца.
Тя посочи. Еди бе заобиколен от ликуващи хора и Роланд надали щеше да го забележи, ако не беше качил едно момченце на раменете си — Хедон Джафърдс, усмихнат до уши.
— Дали да го тревожим? — несигурно попита Росалита. — Може би се е оттеглила за малко, за да се съвземе.
„Оттеглила се е, и още как“ — помисли си Роланд. Сърцето му се свиваше. Сякаш го обгръщаше мрак. Да, беше се оттеглила. И той знаеше коя е заела мястото и. Бяха се разсеяли след битката… покрай скръбта на Джейк… поздравленията… объркването и радостта…, но това не беше оправдание.
— Стрелци! — изкрещя той и ликуващата тълпа бързо утихна.
Ако се беше загледал по-внимателно, Роланд щеше да съзре страха в очите им. Това нямаше да го учуди; хората винаги се боят от онези, които носят големи патлаци. Сега, след края на битката, те бяха готови да им осигурят едно последно пиршество, може би една последна вечер на любовни ласки, а после да ги изпратят по пътя им и отново да се заемат с работите си.
„Е — помисли си Роланд, — скоро ще се махаме. Всъщност един от нас вече си тръгна. О, богове!“
— Стрелци, при мен! При мен!
Еди дотича пръв.
Огледа се и попита:
— Къде е Сузана?
Роланд посочи скалистите, насечени от сухи дерета склонове, после нагоре към тъмната дупка под самия връх на планината.
Еди Дийн пребледня.
— Това е Пещерата на портала. Нали?
Роланд кимна.
— Топката… Черната тринайсетица… Сузана не искаше да се приближава до нея, когато беше в църквата на Калахан.
— Не. Но сега Сузана няма думата.
— Мия? — попита Джейк.
— Да. — Роланд се загледа в далечната пещера. — Мия е отишла да роди детето си. Мъничето.
— Не! — възкликна Еди. Хвана Роланд за ризата; около тях хората стояха смълчани. — Роланд, кажи, че не е истина.
— Да тръгваме и да се надяваме, че не сме закъснели — нареди Стрелеца.
Чувстваше обаче, че с твърде късно.
ЕПИЛОГ
Порталът
Бяха бързи, но Мия беше по-бърза. Намериха количката на малко повече от километър след раздвояването на пътеката. Тя беше бутала колелата с всички сили, за да се придвижи по неравния терен. Накрая количката бе станала неизползваема. Истинско чудо беше, че е стигнала толкова далеч.
— Шибан комала — измърмори Еди.
Втренчи се в очуканата инвалидна количка. После вдигна глава, събра длани като фуния пред устата си и изкрещя:
— Сузана, не се оставяй! Съпротивлявай се! Идваме!
Избута количката встрани и продължи напред, без да се интересува дали останалите го следват.
— Тя не може да се добере до пещерата, нали? — попита Джейк. — Така де, та тя няма крака.
— Не си убеден в това, нали? — сряза го Роланд.
Джейк понечи да каже нещо, но се отказа.
— Какво ще прави там? — попита Калахан.
Роланд се обърна, изгледа го хладно и отвърна:
— Ще отиде някъде другаде. Сигурно вече сам се досещаш. Хайде.
— Луд ли си? Да не ти се е разхлопала дъската след битката?
— Ако я оставим на мира, може да свърши работата и да си тръгне — предположи Роланд, но сам се съмняваше в думите си.
— Да, ще си свърши работата. Първо, да роди детето. После да убие жена ми.
— Това ще е самоубийство.
— Да, но може да го стори. Трябва да я настигнем.
Роланд рядко се предаваше, но когато се наложеше, умееше да го прави с достойнство. Погледна Еди в очите и каза:
— Добре, но трябва да внимаваме. Тя ще се съпротивлява. Готова е да убие, за да се измъкне. Най-вече теб.
— Знам.
Еди погледна нагоре по пътеката, но след няколкостотин метра тя завиваше и се скриваше зад склона. После правеше нов завой и пак почваше да криволичи от тяхната страна точно под пещерата. По цялото и протежение не се виждаше никой, но какво от това? Тя можеше да е навсякъде. На Еди му хрумна, че може изобщо да не е тръгвала нагоре, че може да е оставила количката само за заблуда.