„Не ми се вярва — помисли си. — В тази планина има милион дупки, но ако е решила да се скрие в някоя от тях…“
Калахан и Джейк ги бяха настигнали и гледаха Еди с очакване.
— Хайде — каза той. — Не ме интересува коя е тя, Роланд. Ако четирима здрави мъже не могат да се справят с една саката жена, по-добре да се гръмнем.
Джейк леко се усмихна:
— Поласкан съм. Нарече ме мъж.
— Само да не си вирнеш носа сега. Да тръгваме.
Роланд настигна Еди. Постави ръка на рамото на младежа, но той я отблъсна. На втория път Еди неохотно се обърна и погледна своя дин. Роланд видя петна кръв по ризата му. Почуди се дали са от Бени, от Маргарет или и от двамата.
— Ако Мия е поела властта над тялото и, може би е по-добре да я оставим сама за известно време.
Еди и Сузана говореха и мислеха един за друг като съпрузи, но той някак си нямаше възможност да и купи венчална халка от скъп бижутериен магазин. Някога бе имал доста хубав абитуриентски пръстен, но го беше изгубил на Кони Айланд през лятото на седемнайсетата си година, лятото на Мери Джийн Собиески. По време на съвместното им пътуване от Западното море насам обаче Еди бе открил в себе си талант на резбар („дялкай си с чекийката, чекиджийо“, би казал великият мъдрец и непоправим наркоман) и беше изработил за любимата си прекрасен пръстен от дърво, лек и здрав. Сузана носеше украшението на връвчица между гърдите си.
Намериха го на пътеката. Еди го взе, погледна го мрачно и го сложи на врата си.
— Гледайте — възкликна Джейк.
Обърнаха се, накъдето сочеше. В рядката тревица край пътеката имаше следи. Не човешки, нито животински. Следи от три колела, които навяха на Еди мисли за детско велосипедче. Е, и какво от това?
— Хайде — подкани ги той и се запита колко пъти вече е изрекъл тази дума, откакто бяха забелязали отсъствието на Сузана.
Почуди се също колко още щяха да го следват, ако продължава да я повтаря. Не че имаше значение. Той щеше да продължи, докато си я върне или докато умре. Толкова беше просто. Най-много го плашеше бебето… мъничето. Ами ако се обърнеше срещу нея? Това му се струваше много вероятно.
— Еди.
Еди извърна очи към Стрелеца и направи характерния нетърпелив жест на Роланд, когато искаше да побързат.
Роланд посочи следите отстрани:
— Това е някакъв мотор.
— Ти чу ли бръмчене?
— Не.
— Тогава не можеш да си сигурен.
— Да, но съм. Някой я е закарал. Или нещо.
— Не можеш да си сигурен, по дяволите!
— Може Анди да и е оставил количка — предположи Джейк. — Ако са го инструктирали така.
— Кой може да го инструктира?
„Финли — помисли си момчето. — Финли О Тего. А може би Уолтър.“ Джейк обаче замълча. Не искаше допълнително да тревожи Еди.
— Я си го начукайте! — изръмжа Еди и отново се обърна напред. — Хайде, да вървим.
Въпреки това Еди чувстваше, че Роланд е прав. Той отново тръгна към пещерата — не с надежда, а с отчаяна решителност. При падналата канара намериха триколка с електрически мотор, който все още тихо бръмчеше. На Еди му напомняше за всъдеходчетата, които се продаваха в „Абърком-би и Фич“. Имаше скоростен лост и ръчни спирачки. Той се наведе и прочете малката табелка върху лявото лостче:
Зад седалката имаше малък багажник. Еди го отвори и без изненада откри кашонче „Ноз-а-ла“, любимата напитка на всички гъзари. Една от шестте кутии липсваше. Тя е била жадна, разбира се. От бързане се ожаднява. Особено ако си бременна.
— Това е дошло от другата страна на реката — измърмори Джейк. — От Когана. Сигурно е било скрито там. Вероятно има цял гараж за такива. Обзалагам се, че Анди го е докарал.
Еди трябваше да признае, че има логика. Коганът явно бе някакъв преден пост, вероятно построен много преди появата на сегашните зловещи обитатели на Тъндърклап. Това превозно средство беше идеално за неравния терен.
От пътеката добре се виждаше бойното поле. Източният път бе пълен с хора и много приличаше на шествие за Деня на благодарността. Цяла Кала ликуваше. „Изгубих жена си заради вас, негодници такива“ — помисли си Еди. Това бе глупава мисъл, изключително груба, но все пак му даваше някакво успокоение. Какво беше онова стихотворение от Стивън Крейн, което бяха чели в училище? „Харесвам го, защото с мъка изпълва моето сърце.“ Нещо подобно.