Роланд бе спрял при изоставеното возило и съчувствието — или дори жалостта — в очите му вбесяваше Еди.
— Хайде, момчета. Да я намерим.
Този път гласът, който ги посрещна от дълбините на пещерата, принадлежеше на жена, която Еди никога не беше виждал, макар че бе слушал за нея; веднага позна гласа.
— Тя си тръгна, нещастнико! — крещеше Рия от Кьос. — Отиде да ражда другаде! И когато се роди, малкото чудовище ще нагълта майка си откъм сливата, да! — Тя се изкикоти с типичния глас на стара вещица. — Това мъниче не ще да бозае мляко, не! То иска месооо.
— Млъквай! — изкрещя Еди в мрака. — Млъквай глупава… глупава призрачко. И като по чудо тя млъкна.
Еди се огледа. Видя проклетия шкаф на Тауър — първи издания зад стъклени вратички, — но не и розовата торба, нито кутията от призрачно дърво. Неоткритата врата още стоеше, но сега изглеждаше необичайно мрачна. Не просто неоткрита, но и незапомнена; една безполезна, забравена вещ.
— Не! — извика Еди. — Не може да бъде. Силата е още тук. Силата е още тук!
Обърна се към Роланд, но Стрелеца не го гледаше. За негова изненада Роланд преглеждаше книгите. Сякаш издирването на Сузана вече го отегчаваше и търсеше някакво четиво за запълване на времето. Еди го хвана за рамото и го извъртя към себе си.
— Какво е станало, Роланд? Знаеш ли?
— Това е очевидно — отвърна Стрелеца.
Калахан се беше приближил. Само Джейк, който за пръв път стъпваше в Пещерата на портала, стоеше на входа.
— Стигнала е с количката, докъдето е могла, продължила е пълзешком, което е доста изморително за бременна жена. Намерила е возилото, оставено от някого, вероятно от Анди.
— Ако е бил Слайтман, ще го убия.
Роланд поклати глава:
— Не е бил Слайтман.
„Но Слайтман със сигурност е знаел“ — помисли си.
Вероятно нямаше значение, но той не обичаше неразрешените загадки.
— Хей, брато, извинявай, че ти го казвам, но твоята фльорца пукяса — закрещя Хари Дийн от дълбините на пещерата. — Малкото чудовище я схруска. Спря само преди да изяде мозъка, за да се изплюе от устата и!
— Млъквай! — изкрещя Еди.
— Най-добрата храна за мозъка е самият мозък, да знаеш — продължи с поучителен тон Хенри. — Канибалите по целия свят го смятат за деликатес. Това мъниче е голям симпатяга, Еди! Симпатяга е, ама е толкова лакооом…
— Млъквай, в името на Господ! — изкрещя Калахан и гласът на Хенри секна; всички гласове млъкнаха. Роланд продължи, сякаш не го бяха прекъсвали:
— Дошла е. Взела е торбата. Отворила е кутията, за да отвори вратата. Това са действия на Мия, не на Сузана. Мия, ничията дъщеря. Взела е кутията и е преминала през вратата. После е затворила кутията, за да не можем да я последваме.
— Не! — изкрещя Еди и сграбчи кристалната топка с гравираната роза. Тя не се завъртя. Не поддаде дори милиметър.
Елмър Чеймбърс заговори от мрака: — Ако беше по-бърз, сине, щеше да спасиш приятеля си. Ти си виновен.
— Не е истински, Джейк — каза Еди и потърка розата. По пръста му се полепи прах. Вратата стоеше, сякаш не само неоткрита, а и неизползвана от векове. — Това просто е ехо от най-лошите мисли, които минават през главата ти.
— Винаги съм те мразила, самонадеян скапаняко! — победоносно извика Дета от бездната. — Цяло щастие е, че се отървах от теб!
— Ето, сам виждаш — добави Еди и посочи с палец към дупката.
Джейк кимна, блед и замислен.
Роланд отново се беше заел с книгите на Тауър.
— Роланд? — Еди се опита да скрие раздразнението и да внесе поне малко шеговита нотка. — Отегчаваме ли те?
— Не.
— Ами тогава защо не зарежеш тези книги и не ми помогнеш да отворим вра…
— Знам как да я отворя — прекъсна го Роланд. — Първият въпрос е — къде ще ни отведе, след като топката я няма? Вторият е: къде искаме да отидем? При Мия или в градчето, където Тауър и приятелят му се крият от хората на Балазар?
— При Сузана! — изкрещя Еди. — Ти слушаш ли изобщо тези гласове? Те казаха, че детето е канибал! Може би в този момент жена ми ражда чудовище и ако си мислиш, че има по-важно от това…
— Кулата е по-важна. И някъде зад тази врата има един мъж на име Тауър. Той е собственик на един празен парцел, на който расте една роза.